Предколедно

 Дядо Коледа се спря.

Зад елхата той се сгуши.

Де ще слага тя кола.

Мицубиши как се муши.

Тоо и къщата такваз.

Начертана два, три ката.

Даже тир в този мраз.

Не събира и килата.

А парите дей събрал.

От кампании различни.

Трябва в един чувал.

Иии да стане твърде лично

Някой иска да е млад.

И от Дядо той пак иска.

Нищо, че е белобрад.

Нито младостта си стиска.

А децата толкоз мили.

АЙ( си ) ФОНЯ не делили.

Вече искат чисто нов.

Заповед и не е зов.

Котки, кучета не щяли.

Акали,и вечно яли.

Лаптоп искат и мнозина.

Догодина, до амина.

Дядо Коледа е тъй сащисан.

Шейната гледа си умислено.

За дърва ще я продава.

Ракета той ще си дарява.

С нея той ще се замисли.

Да обикаля ли да се залисва.

Или в космоса да бяга.

Само със своята тояга.

Никой вече  в таз държава.

Любов и щастие не пожелава.

Само с "дребни", "малки" думи.

Пише кратко и разумно.

Скочи Дядо и се стресна.

А Снежанка тъъйй му вресна.

Коледата ней дошла.

А ти подскачаш кат ела.

И погали той брадата.

Списъкът си е в позлата.

Сложи розовите очила.

Подаръците той подбра.

Най-голямото търпение.

Здравето ще е знамение.

Любовта ще е звездата.

Радостта ще е крилата.

Хоро

Тръгнал Зайко на хорото.
Срещнал го лъва.
- Де си тръгнал кротко, кротко.
Ще ръбаш ти трева?

- Не бе, тръгнал съм на среща.
Ще ставам премиер.
Ку не, ще браня някой летва.
Заплата зайкомер.

- Аха и аз ли ще ти давам.
От общата чорба.
Тиии май, че с мене се задяваш.
Да почваме борба.

 -Ох нидей, че закъснявам.
Жената ме кори.
Морковите съм забравил.
За нейните кори.

- Нещеше ли да се събираш.
Да водиш ти хоро.
Или пък нещо ти избираш.
Да взимам ли дърво?

- Ъ ъ ставам аз невидим.
Нямам ме от тук.
В къщи няма се прибирам.
Превръщам се в улук.

- Трай бе, дъжд ще завалява.
В канала ще вървиш.
Кой пушките ни ша оправя.
Без мерник и каиш.

- Аз съм вече на луната.
М не, в зайковата шир.
Няма ми при теб краката.
Хванал съм делир.

Списъкът на Дядо Коледа

- Снежанке! Снежанке бе. Де си? Няма да вадя сурвакницата. Ма по-бързичко тука.

Знам аз, че си взе червени жартиери. Но няма да изнасяме програма в Дайнер. Ще стана за срам. М не, по скоро ще уплаша феновете и ще искат млад Дядо Коледа. Аз  цяла година на фитнес ходя. 

Имам. Не като да нямам натрупана маса. Това торти, бисквити, течен шоколад. И не на последно място пържола с картофки. Да не си мисли някой ( ако мисли изобщо), че ще уча децата да се хранят вредно. Салатки, чайчета и тревички. Ох увлякох се.

То всички станаха деца.

- СнежанкеЙЙЙЙ.

- Кво е туй ЙЙЙ. дядо.  И ти стана   като мрежата. А уж си единствен.

- Не започвай да ми философстваш сега. Ти знаеш ли от кой месец чета писма.

Искаме снежинкиЙ. Искаме студЙ. Искаме къщиЙ. Искаме колиЙ. И слънцеЙ искаме. 

То и аз не съм в правоговор и правопис. Обаче това  Й ми се страстна с езика. Охх срасна. 

Полудявам. А ти сега кажи, по какъв критерий си ми написала списъка.  Много деца бе. Този списък съгласува ли го със статистиката ( децата намаляват и големите оглупяват). И най вече с мен. Тези деца ( такива ама друг път ) съвсем са се шашнали.

- Дядо. Трябва да се разберем. Ти написа преди ( балдър ) години някакви си там правила и всяка година едно и също.

От де ще намеря кристал. От къде пък сняг ( и машини да го ринат ). От де палми с банани, сякаш са маймунки.

Между другото, нямам жартиери. Алергична съм към дантели. Пък нямали от сатен. 

- То и аз имам алергия да се мая кой какво иска. Кой какво си пожелал. Кой на къде му се ходи. Да нямам вертолет. И като бръкна в чувала хоп   изкачат Дубай. Карибите, Ниагарския водопад  и Дадж Махал.

Тая  година списъка прилича на черна дупка бе Снежанке. 

Ей на Боко си пожелал трето земно кълбо. Да се чудя аз къде е второто, та там и третото.

А Красимирчо ще раздава близалки. Ма от мен ги търси. Ти знаеш ли де се намират 80 милиона бонбонки. Или ти ще ги правиш.

А Росенчо вади Коледа Но копира от мен. Или по точно аз я карам, той раздава.

Ма думи бе Снежанке. 

Не помня кога си сбъркала ( нали хич не бъркаш ). И аз съм раздал думи. Ръсят и подаряват.

А тая година самолетчета. Точно преди няколко дена. Аз да търся части.

До къде съм стигнаал да се моля  на чичо ти Хелуин да помага. И знаеш ли какви ги изядох, като ме чу. Той бил вече в отпуска, пенсия или каквотуй в  там.

Аман от тва Й бе.

А Раданчо искал   слугиня. Ма млада. Ма нова. да не те е видял по жартиери.

- Не дядо. Видял е Корнелчето по бариери.

- Оная която иска да се врътка топката от мен.

Дядо Коледа  скочи и седна в леглото. Има, няма да е спал десетина минути.  Чашата с чай бавно се изливаше върху главата му и тя взе да почернява. А списъка да избледнява.

- Снежанке! Колко дни останаха? Всеки брои. Всеки реди и не пита мен.

- Снежанкей.

- Дядо във Фейса съм. Да видиш там какъв вятър, сняг, снежинки ( снежанки ) и дядо коледовци има. И всичко на примоциЙ.

ПП: Румяна  е запалила камината. Слънцето изпече и тя ръси глупости. Те сега я хващат и не знае как ще се запре.

Дядо Коледа без сняг

Дядо Коледа стана рано и погледна небето. 

- Кво ме гледаш бе дятка? И очилата да сложиш, сняг няма. Ти за глобално затопляне не си ли чувал още?

Аз отгоре виждам всичко. Когато е студено, ще е застудяване. Когато е горещо, затопляне. И все глобално. 

Ти не знаеш, ма съм станало на въртоглаво. Кви са тия фантасмагарии ве. Всички много познават. А аз, през което минава и хубаво, и лошо станах на маймуна. Все едно не се познавам. Всички драскачи, професори по предсказване на природни катаклизми.

Честно. Даже не знам каква е тази висша дума, катаклизъм.

Начи. Ако не стана навреме и не се обръсна. Облаци.

Ако не си подсуша росата. Дъжд.

А снегът, който ти търсиш, става като се караме със слънцето. И то вземе та се скрие от яд. И тогава дъжда става на сняг. Само, че скоро не сме се карали. И няма.

Ако искаш такъв, разходи се нелегално. И ще видиш какво става. Само от гледката ще ти причернее. Слънцето ще се стресне...

- Ама, вие, всички сте се шашнали.

Ти си ясно и стройно. Слънцето пече ли, пече.

Да не мислиш, че само на мен сал сняг ми трябва.  То си е за проблем де. Тая шейна не върви на колелета с бензин. Че аз такъв ще намеря по бързо, отколкото да се разправям с тия елени. те искали тази година да им позлатя рогата, Било тъмно и се спъвали. Аз в това виждам нещо друго. Да нямам златни мини де. Те па на дяда ти Коледа ще ги дадат.

А джуджетата само това чакат, да се вдигнат на стачка. Няма да копаят руда, казвам ти.

Защото такива желания има по списък, че...

Едно дете ми пише.

- Дядо Коледа, искам таблет. За мен. За баба. И за котката. Ще си чатим на ... Ох това го забравих.

Друго дете иска кола и автомат. Истински. Щяло да става Дон. Пък мама и тате нямали имидж и не могат да му помогнат с това тежко образование ( оборудване )

Една жена иска мъж с портфейл, колкото магистралата ( знаеш на кого)

А мъж на не знам колко години, желае млада жена.

Списък е доста дълъг и ще ти причернее.   Тогава ще има гръмотевична буря и времето ще се обърка повече.

- Де ми е гримьора?

Снежанка се беше изтъпанчила по екипче и гледаш сякаш светъ се свършва.

Дядо Коледа се врътна и отиде да си търси нещо по лятно за обличане, като си мрънкаше под носа.

- Ясна е работата, че шейна няма да върви. Няма да има кола, щото е затворено и не мога да си платя всичките неща които се полагат за нейното движение. Пък надали елените ще дърпат тартонетка. И Снежанка изобщо няма да дойде с мен на стоп и чувал на гърба. Пък все трябва да раздавам подаръци и да чакам  със стиснати зъби, глоба за нелегална дейност.

Ама ще рискувам за всички ония които ме чакат. Все още.

Закона на пещерата

Някога, много отдавна. В пещерно време.

Може някои да не знаят, какво е пещера. Дупка в земята, направена свише.

Та по онова време, когато нямало маймунии, овце, магарета, кокошки... Съществували само хлебарки и  мишки. Тези два рода не били в пряка зависимост. А и все още пренаселеността не искала да се ражда. И затова имало храна, вода и въздух за всички.

Или за тези два рода.

Все пак много хубаво, не е на хубаво. И хоп дошла еволюцията и започнали да се въдят всякакви зверове. В това число и хора. Но пещерите били достатъчно. А и сега нямаме дума да ги броим. 

Всички гадини си правели домове. Само хората в пещерите. Сложат два банбука за врата. Метнат от тук, от там някое листо. Жената бръсне с една вършина и чака. 

Не тока и водата. Вода на реката. Чака това нещо мъжа да и донесе мръвка за готвене. И пада голямото колинарство. Фъргат го в жар и с блещят. Понякога изгаря. Но рядко. В повечето случаи го изяждат алангле. Те не знаят какво означава алангле, нали.

Започнала жената да сади треволяци. И по другото време в жарта отивал и тъка наречения хляб. Няма описано дали е с мая или сода бикарбонат. Но друго било наяве.

Плъховете и мишките като първородни  били в повече.  На това отгоре изяждали сятото и готовото. Още тогава жената била буйна. Обаче една бухалка не стига.

Веднъж жената, като си ходела из гората. Видяла един звяр да се храни с мишки. Започнала да му вика, коти, коти, коти. И той тръгнал след нея.

Де ще ходи, че да не тръгне. Докарала го до пещерата. Вечерта нещото казало.

- Не  ми стига един звяр. Сега два. 

На другия ден като се мандахерцал из гората, видял друг звяр. Той  казвал баууу- ауууу.

Тъкмо стигнали до входа на пещерата и ахаа да влязат. Хоп два настръхнали.

- Къде бе? Идиоти. Донесохте ли нещо?

Марш навънка. 

От тогава, когато има мръвка. Кучето и мъжа, влизали в пещерата. Ако няма месо. Навън на чист въздух.

А жената и котката пред телевизора. 

Бананите

Две маймуни седели под бананова палма. Слънцето толкова жарко греело, че те заприличали на маймунски свинксове.
- Лягам да мра от глад.
- Ей де са бананите, бее.
- Мчи качи са ти. Като се смяташ за спасител
- Аз спасител! Обикновена маймуна, която чака да и паднат бананите.
- От къде? От небето ли?
- Все там. Нали е нагоре.
- Не знаех, че бананите падат от небето. Все съм си мислила, че са  закачени на дърво.
- Въййй. Закачени. Ужаст. Ти от флора разбираш ли?
- Кво е тва.  Брачет на банана ли? По- голям. И влиза сам в устата.
- Хи, хи. Ще ти влезе някоя муха, сама. Ако е проста, де.
- Ъхъ. Тъй де. Аз да се покатеря. Ти да ядеш долу.
- Миналия път аз се качих. Гони те маймунска склероза.
- Ти де. И аз тъка мисля. Само, че докато сляза, ти ги изяде всичките.
- Хайде да я друснем двете.
- Няма. Ти си наред. Друсай сама.
- Че аз съм сама от икиндия. А ти само плюскаш.
Докато се дърлеха, легнали под палмата и премижащи от безсилие ( мързел ). Нещо избръмча.
Но те не помръднаха. Да не си изкълчат ребрата. Не за друго.
- Я глей къв голям банан пада.
- Пада ти маймунската кратуна. Ставай и бягай. Тва е багер.
- Да изядеш банана.
- Къв банан ма. Идиотке. Скачай.
В последния момент скочиха. Не. Претърколиха се.
По едно време се осъзнаха.
- Не ми стига въздуха. Какво тва отгоре ни.
- Пръст и камъни.
- Не дървета и съчки.
- А защо ми хрущи в устата?
- Имаш избити зъби. Ха, ха, ха.
- Ти ли ги изби?
- Не съм помръдвала. Не си добре.
- Аха. Затова лягам да мра от глад.
- Може и седнала да мреш. Ако не си тръгнем до тогава.
- Ти първа.
- Не ти.
Със сетни сили се измъкнаха. В това време, беше дошла нощта. Никаква жега.
Прегазиха някаква камара и тръгнаха към домовете си.
- Този е моят клон.
- Не моят е.
А зад тях се блещеше цяла камара банани.
- Тея са луди. До утре ще мязаме на печен мармалад.
Рекоха бананите.

На края на света

Някъде на края на света, имало едно кралство. Мъничко и скромно. Живеели тихо, по един, обикновен кръговрат. Децата били повече от умрелите. В градините цъфтели цветя като цветя. Правели всичко колкото да преживяват и затова в горите имало много животни. Никой не знаел до къде е границата. Не са я пазели. Всеки чужденец минавал и заминавал, без да запомни нищо съществено. И затова не нападали това царство. Нямало войни.Докато...

Докато на трона не се качил крал, който бил недоволен. От всички.

Придворните не се умилквали. Жена му не го слушала. Обитаващите царството не му подарявали две трети от притежанията си.

Не бил известен. Ако се случело да ходи на гости в други кралства го мислели за мъгла. 

Разсърдил се. Не знаел на кого по напред. Решил, че ако свърши една печеливша война, всичко ще е другояче.

Само, че нямал войска. затова издал указ. Всички младежи от двайсе, до двайсе  и пет да се явят в двореца. Никой не предполагал какво е намислил. И нали е крал все пак, дошли младежите. И и и...

- Желая. Не. Заповядвам всички вие, да започнете  да учите как да се биете. Не знам какво точно е това. На първо време ще ви подаря по един меч.

Всички гледали учудено, но нали е крал все пак.

Не минало дълго време. Кралят бил нетърпелив и сприхав.

- Днес ще ви поведа към съседното кралство. В това е заложена вашата чест и моето достойнство.

Са техен късмет, съседното кралство било по неизвестно и от тяхното и затова спечелили. Но на второто нямали  никакъв шанс. Две трети били убити. Кралят, който все се криел в гората, оживял. 

И тъка. 

Не си взел урок. Привикал други и тях направил войници. Една битка. Две битки. Три...

По някое време в това нескромно вече кралство умрелите станали повече от живите. Кралят не забелязвал. Бил известен. Народа беден и болен. От войни и битки, нямало как да се грижат за нещо свое.

Точно в  този момент, кралят решил, че и той е беден  за сегашното си его. Измислил нова дума, данъци. Всеки ден имало нов. Накрая намислил данък лъжичка,троха и капка.

Лично той се заемал да събира данъците.

Един ден с това си занимание, стигнал до една колиба. Кучетата му живеели в къща. Неговите кучета.

Изтропал с меча си и тъка наречената врата паднала. Излязло някакво подобие.

- Предай данък троха.

Подобието нямало време да измънка, че гладува с дни. Че нямат брашно от месеци. Бил убит защото се забавил с данъка.

Но има едно, но. На всеки убит от войската му се махал син. Краля не забелязал. В момента не водел битка.

Една вечер както си спял, кралството било нападнато.  Скочил кралят. Грабнал меча си. И в последния момент забелязал, че  е сам.  Нямало я жена му. Дори придворните които се умилквали изчезнали. 

Започнал да тропа от къща на къща. Колиба след колиба.

Едва в последната се показал младеж.

- Ще последваш ли  кралят си, за да запазиш чест и достойнство?

- Не кралю!  Моята чест умря, когато броихте трохите и водата на баща ми.

И кралят останал сам. Никой не знае  какво е станало. Нали кралството било на края на света.

Отражение или Айде на конкурсите

   Премина през последния коридор, гледайки в земята. В стъпките му изникваха червеи, като кълнове. Миришеше на гнило месо.

   Противната миризма с се лигавеше в носът му. Пощипваще го, сякаш му показваше среден пръст.

  - Не можеш да ме прогониш.

   - Аз съм тук!

   - Аз съм теб!

   - Аз съм тииии!

   Ооо. Винаги режеше туба с течен хлор, за да е едно ухание.

   Беше си в него, като израстък. Чувство или неопределение.

   Малко миризма на прясна кръв, винаги го променя. Сетивата му се преобръщаха и той беше някъде там. В небитието.

   Сега, нещо е сбъркано. Не както трябва.

   Дори не е на мястото си.

   Не държеше нищо.

   Не гонеше никого.

   И никой ще пищеше

   Погледна жадно решетките. Стотици ръце. Не бяха за него.

   Мръсни и дебели.  Отвратителни са!

   Отвори се врата и видя стол.

   Не оня, на който почива след дългото бягане, наместване, изрязване. И точната рецепта. За да стои, като жив. Иначе няма да същото.

   Само за миг усети смъртта. Помириса я. Идваше да го превземе. Него!

   Нямаше страх, до момента, в който огънят тръгна в него. Полази сърцето му. Той имаше сърце!

   Кожата се намокри и набъбна. Кръвта  му запулсира  и побягна  да търси орбита. Всеки, един момент щеше да избухне като гейзери. А той не можеше да помръдне, скован не само от смъртоносната игла.

   Нещо му пречеше. Винаги е бил адски бърз. Като бръснач.

   Миналото му го напада, като хищническа армия. До краката му се наредиха колекцията от пръсти. Човешки пръсти. Наредени като кукли.

   Всеки имаше определено място.

   Кът. Ъгъл. Кутийка. Подиум.

   Той затвори очи.

   Някой би си помислил, че това един масов убиец. Той, беше художник. Търсеше точно определени.

   С пръстени. С камък. Червен.

   Цялата гама червено, беше при него. Нито едно не определи кръвта. Облизваше всеки камък и с език обхождаше формата.

   Ей оня там. На показалеца, вдясно. Прилича на клетка. Но само прилича. Като го повдигнеш на слънцето, в средата има звезда.

   Студена звезда. На пипане.

   До него. Нежния безимен. Като го откри си помисли, че най-сетне е открил себе си. След цялата еуфория изпадна в амок.

   Това жалко каменище е съсиреци. Черни. С малко червен оттенък.

   Продължаваше.

   Камък и кръв.

   На лов за пръсти, не усещаше нищо. Не виждаше лица, пол и съдържание на болка и сълзи. Вървеше леко приведен и само ръцете.

   Надушваше ги като куче. Не, като гепард плячката си. Щом искирица червено се подадеше от нечий ръкав. Нагона му ставаше, като куршум от цев и се изстрелваше

   Пръстен! Хрясссс.  Пръста  в кошница....

   Осветената от прожектори зала  замлъкна като умряла птица и взе да се изпълва с мрак. Пред клепачите му се надигнаха някакви стволове.  Още веднъж се напъна и гръбнака му се изви.

   Горната половина на тялото, стана вътрешна спирала, която се заби в ханша.

Крайниците се бяха обърнали назад и всеки момент щяха да допрат главата.

   Червена светлина заби свредел в мозъка му и  зарови в най-дълбоките спомени.

   Полудява.  Не е той . Някакво нищо излиза от кожата му. Пада в дълбока дупка пълна с пръсти и кръв. Гледа нагоре, а няма тяло да  се катери.

   Душа без тяло.

   Пропълзява бавно по слузестата стена, като се опитва да се захване за някой корен. Впива се като пиявица и обхваща нещо с цялото си съзнание.

   Стиска го здраво. То се счупва, защото това е кост. Подхлъзва се и се свлича  обратно на дъното с мърдащи крайници, които се мъчат да влизат в устата му. Държат нож.

   Хрясссс. И езика му...

   Припадна.

   Усети се разлят, като локва от размръзнал лед и кал.

   Можеше да мисли. Но до там. За да види скелет. Само главата. Набита на дебела, гладка и лакирана пръчка. Подпряна на любимия му стол.

   Главата, чинно се усмихваше. А празните, очни ябълки го гледаха втренчено. Най-отгоре, леко се вееше, кърваво копринен шал.

   - Кажи ми как се казвам и ще те целуна.

   - Какъв цвят беше косата ми? А очите ми?

   - На колко години съм!

   - Кажи ми... Кажи миии...

   Събуди се, потънал в пот, заспал с дрехите на любимия си стол, полулегнал на масата. Изправи се изморено. Кошмарът беше изпразнил главата му. Лицето му като мумия, едва отвори очи. Може би имаше втора кожа. Вонеше на кръв и кафе. Попипа се. Не обичаше огледала. Някаква рана, точно между веждите.

   Извърна глава  обратно от където вдигна тежката си, като камък глава. На масата имаше счупена чаша и едно голямо, мокро петно

   Неопределено на цвят.

   Изми се в банята и видя себе си чист. Върна се да оправи масата. Фокусира петното за секунда и се смрази. Видя в него отражението на душата си.

   Без да се замисли. Взе кибрита от камината и драсна.

 пп Това подобие на хорър. Е опит за участие в ей този конкурс, който приключи.

Последният куршум

- Добре ли си Стенли!

- Все още съм жив, ако питаш. И то цял.

- Сигурно няма да видим зората.

- И защо ти е тя, ако не си победил. Само ще констатираш, колко си безсилен срещу една, огромна и безумна паплач.

- Не са ли хора?

- Що за глупави въпроси. Ти само вечер ли си водил някаква битка. Или си се крил и тази ти е първа.

- Аз съм побеждавал Стенли, срещу други хора. Но това тук.

- Нима си убивал хора! Не усещаш ли, че те надушват. Били са нейде покрай нас и са изчаквали да се избием помежду си.

- Аз отдавна нямам нюх, Стенли. Получавах заповед.

- Искаш да кажеш, че си бил нещо като биологично оръжие. Така ли? Без съзнание и съвест. Защото ти не си бил човек.

Все още не съм разбрал, как човек избива масово други такива.

Сега го разбираш нали! Тези. Може би също са по заповед. Може за удоволствие.

А може да търсят начин на оцеляване на своя вид.

Ние как го правим, Стенли!

- Не знам. Сега тук сме само двамата и се борим буквално да оцелеем.

- А имаш ли семейство?

- Имах. Тези същества ги изпариха с дрехите.За секунди видях как  изчезват и падат като кървава роса.

А ти.

- Аз не посмях. Страхувах се още от така наречените хора. Сега кого щях да защитавам?

Тях. Себе си. Домът си. Или направо цялата планета.

Мога да се жертвам. Даже не е жертва. Както всеки си мисли и не признава. Въпрос на оцеляване.

Но в момента си мисля, че оцеляването е  дума която не съм разбирал. Или не съм изучил.

- Ще умрем нали.

- Ти как мислиш. Даже се чудя, защо още сме живи. Може би за някаква тяхна игра. Нещо по-страшно от смъртта.

- А дали в последния момент....

- Ако ще се предаваш, тръгвай. Тревата е толкова кървава, че дори няма да попиеш.

- И какво да направя, Стенли. Нямам дори куршуми.

- Аз имам два. Виждаш ли? Все още съм човек.

Слънцето изгря. Дори то беше в червено от отражението на Земята. От всякъде се надигнаха, някакви особени същества със също такива оръжия.

Чуха се два изстрела. 

Пищене, хрущене. Свистене от стрелба напосоки. И падащи сгради, като от домино наредено едно до друго.

До двата човешки трупа, тревата беше станала зелена. Като на бърз кадър бягаше  напред А когато настигнеше не човек, той се изпаряваше безследно.

Твоят, малък образ

- От кога се ровиш?Когато се събудих ми беше студено.
Не мога да заспя, ако не заровя пръсти в косата ти. Може  да е вълшебна.
Ръкомахаш, че вече почти нямаш коса.
Не е вярно! Тя е там.
Дай си ръката. Намери ли нещо?
Винаги ставаш преди мен. Толкова си слаба, а от къде намираш сили не знам.
Кажи, намери нещо!
Само две сладки камъчета.
Седни. Сложи ги в устата и ги смучи, бавно. Сега аз ще ровя.
Защо ме гледаш така втренчено? Казах седни. Как, къде. И аз не виждам в тъмното.
Ти просто.
Не рови повече, казах!
Ето ти едно. Става ли?
Така. Знам, че е студено.
Виж, трябва да оцелеем. Не сме последните в черното. Щом ние двамата се събрахме...
Да, да. Припълзяхме, като животни, за да не паднем в някоя дупка.
Какво беше това животни?
Дали не е онова, което ме ощипа и ръката ми стана по- голяма. Или другото, което излезе от теб, но умря.
Нямаше камъчета.
Защо хрипитиш сега? Какво съм направил?
Не ме удряй.
Знам, че не можеш да говориш. Но  ние се разбираме.
Ето ти още едно камъче. Добре ли е?
Не се свивай. Какво ти става?
Защо легна?
Сега не му е време. Трепериш.
Подай си ръката. Стискай, стискай!
Отвори очи! Защо спря да мърдаш?
Защо има кръв по краката ти?
Някакво животно. Много  е лигаво.
Ти не дишаш. Трябва да те целуна.
Я, светлинааа.
А а а а, до теб е твоят малък образ.
Стани мила.Стани милааааа!

Гората на сърцата

Едно време. Просто ей така. Хората нямали сърца.

Раждали се така. И никой не знаел защо. 

Всеки бил бездушен, безпринципен, безчувствен, безотговорен. И мнооого без. До оня момент в който трябвало да отиде до гората на сърцата.

Да!

Никой не знаел кога е неговия момент да тръгне. Пътя по който ще върви.

Защото, никой не знаел и гората къде се намира.

Нали нищо не чувствали и за това им идвало от вътре изведнъж. И така, по някое време се връщал по някой изцяло променен.

И тъй като вече имал сърце не обръщал внимание на тези, които нямали. 

Виждали ли сте сянка. Или просто черно бяла фигура. Която всеки момент сякаш ще умре.

Или обратно.  Някой грамаден силует, който гледа злобно и жестоко.

Техният момент на сърце не бил дошъл още. А тези, които имали усещали нещо като съпричастие и милост.

Така си вървяло всичко в един синхронност и кръговрат.

Докато един човек тръгнал за сърце.

Забравих да кажа.

В гората.  Имало една поляна. Някъде там. И като пристигне поредния, намира само едно сърце. Предназначено за него. 

Та отишъл..Стигнал..Спрял се.. И се огледал.

На поляната имало само едно малко, мижаво сърце.

Не се знае, как една сянка без сърце може да разсъждава. Но явно може.

Та си помислил, че това дребно нещо. Не е за грамаден силует, като него.

И не го взел.

Върнал се при другите и започнал да се преструва на сърцат.

Минало някакво време. Набелязал си човек от женски пол. Да не се различава от другите.

Нооо, тя казала.

- Не! Ти нямаш сърце.

И без да има това нещо почуствал страх. 

Не, че ще загуби фалшивите цветове които събрал. Фалшивите усмивки, които има на склад.

Фалшивите милувки, които фучаха като зимна виелица

Уплаши се от самотата. Беше сам със сянката и фалша си. И беше остарял неусетно.

Тръгна да търси гората на сърцата. 

Момента ооодавна му беше изтекъл. Но след дълго лутане, все пак откри полянката.

Тя винаги беше вечно зелена.

Започна да лази да си търси сърцето. Намери го станало на прах в кръгче колкото нокът.

И видите ли. Този човек без сърце, заплака.

Неусетно от петънцето се изви храст и разцъфна алено червена роза. Човекът леко я побутна за  да усети сърцето си и се убоде. Една капка кръв падна върху розата и тя заблестя.

Никой не знае дали този човек се завърна, или остана със сърцето си.

Най- скритото място

Господ беше толкова ядосан, та чак небето притъмня.  Последните доклади бяха ужасни.

Седна на стола си и едва не го потроши.

- Чудя се, защо ги допуснах след потопа. Сигурно и аз  като Бог, вече започвам да греша. Отплеснал съм се по повърхността им. По начина на изразяване на  разум, чувства и действие.

С думи.

Кога, аз Господа съм се вслушвал в човешките думи?

Вярно, винаги! И сега Земята, не е Земята.

Ще я унищожат бавно и мъчително.

И без доклади се усеща гадната воня на мръсотия и трупове. Всяка вечер сънувам кошмари от техните лъжи, измами и побоиища.

Нали са част от мен!.

Ще ги потопя. Дори половината ми страна да остане празна. И ще започна от онази къща ей там.

Ноо, Господ се спря. Едно дете на двора чукаше и се мъчеше да прави колиба. До него  седеше куче и мяташе опашка.

Той утеши леко гневът си и се усмихна.

Изведнъж от къщата излезе мъж.

- Колко пъти съм ти казвал, да не вдигаш врява, когато започне мач. Кажи! Взе една сопа и започна да го налага. Кучето скочи и захапа ръката му. Но той удари и него.

На Господ му дозля.

Вдигна пръст и запрати мъжа в съседното дърво. Изправи си ръката и се изви остра фуния и къщата взе да се извлича в нея.

Детето, грабна кучето и го захлупи с тялото си. Но всеки момент щяха да изхвърчат.

- Не мога без теб, Пепи. Каза кучето. Това нещо ще ни раздели завинаги.

- Няма Бочко. Аз ще те скрия в най скрито място. Ей тука в ляво.  От там никой не може  да те мръдне.

Изведнъж всичко утихна.

Господ беше задрямал на стола си и се усмихваше на сън. Явно потопа беше замислен за друг път.

Защо и от къде има Дядо Коледа

Някога преди мноооого години, които сега не могат да се  изброят дори и на машина, имало една държава. 

Само това се е предало. А дали е била на нашата планета Земя ( а може и да   е  :)  ), не  се знае.

Защото там нямало сезони.

Представят ли си?!

Няколко дървета на едно място. Едното цъфти, другото дава плод, третото  му падат листата. И веднага се повтаря.

Няма голи поляни без трева. Просто, веднага се появява нова щом една остарее.

И цветята като дърветата. Те са толкова много, че дори и да се вгледаш, не можеш да забележиш нищо. Кое кога расте, кога цъфти, кога увяхва и пак.

А хората живеели безгрижно. Ден за ден.

Нямало цар, управляващ или командващ.Сякаш всеки знаел бъдещата си стъпка иии

Да, но няма скрити неща. И такива  красиви, несинхронизирани, не командвани и анархични неща пречат.

Всяко нещо трябва  си знае място и не може да съществува  в стадна йерархия.

Започнали да се появяват различни кандидати  да вкарат това място в ред, под строй и униформа.

Първоначално събирали хората и им обяснявали, колко нередно живеят. Как без форма на строй ще си навредят. Като са различни, никога няма да са направили нищо за държавата си. Особено без водач.

И тъй като те гледали недоумяващо, започнали да ги нападат с оръжия.

Докарали им студ, сняг и виелици. Всички дървета се оголили. Цветята изчезнали. А хората били облечени с  бели дрехи, до пеленаче.

Само един дядо, кой бил мнооого сърцат, решил да не се подчини. Нарочно извадил от раклата най- червените си панталони, рубашка , шапка и ръкавици. Излязъл насред  бялата пустош и вдигнал ръце. 

- И да ми съборите дрехите, моята кръв е червена.

Те пуснали най-лютите виелици. И лека, полека дрехите му започнали  да побеляват по краищата. Тъкмо дядото си помислил, че ще умре и всичко спряло.

Обърнал се. Зад него имало хиляди деца с пъстри дрехи.

Възрастните които вече променили сърцата не излезли. А децата, те винаги имат чисти сърца.

От тогава лека, полека живота си тръгнал. От някъде се появили и сезоните за да напомнят, че няма вечни неща.

Само в най- лютата зима се появявал дядото с червените си дрехи, да почете своите спасители. А те го нарекли Дядо Коледа.

Притча за живота

Един дядо вече умирал и го попитали на смъртният му одър
- Кажи дядо, като си живял толкова години какво си разбра, чул, видял и научил.
- Разбрах, че живота е книга, която сам пишеш и от мързел обвиняваш Бога за злата си съдба.
- Чувах много неща, но запомних тези които виждат слънцето, любовта  и една тайна завинаги, която всеки ще познае на пролет.
- Видял съм толкова много и разбрах, че всичко е безкрайно и днес вече ми стигна.
- Научих, че не трябва да се учи толкова много. Между всичкото има неща, които ще направят  несъизмерими  неща с човешкия разум. Ако всеки ги знае няма да има човеци.
Аз живях дълго защото всеки ден играех на жмичка.
Всички наоколо се опулили но той вече бил починал с една голяма усмивка.

Момиче и врата

- Нали знаеш, че не можеш да преминеш през мен!

- Това го кажи на някой възрастен, ще се хване. Или пък, ще те потроши  с някой чук. Поне ще опита.

- Няма да те пусна и толкова.

- " Толкова" е слабо нещо, а аз съм бандитка.  Дори няма да ти личи.

- Няма да личи, няма да личи. Но аз ще знам. И къде ти е шперца, питам. Бандитките не влизат с ключ. Имат си разни джажди....

- В джоба. Ти врата ли си или следовател. Нищо не казвам. Ние децата, държим на тайните. Виж възрастните, ако им дадеш пари!

- Аз нямам пари. Но шоколад :). А ти, нямаш джобове. Лъжечка такава.

- През теб не минават ли бандити? Те са с клинове, трика и маски. Особено, маски.Имах в предвид, чорапа на крака.

- Няма врата, през която да не влизат и лоши.

Първо. Не мога да ги позная. Заради маските.

Второ. Понякога е такъв наплив. Всички са решили наведнъж да преминат през мен.  И да имах някакви скрити дарби...

И трето. В чорапа ти няма нищо. Ма нищичко. Даже нямаш и пясък. Защото на всяка песъчинка сядаш, събуваш, изтупващ и обуваш. Много е просто.

- Кое му е простото? И от къде знаеш за пясъка? Да не е минал Шерлок Холмс скоро от тук?

- О о о ти четеш! И на твоята възраст такива книги. Може и да е минал, не казвам :). Просто е, защото преди да посегнеш към мен направи тази операция с чорапите и аз те видях. Никой не ми е сложил покривало. А и нямаше да ме намериш.

- Аз ли нямаше да те намеря? Не ме познаваш. Няма нещо което не съм намирала досега. И чета. Започнах ехееее...Само, че ти ме занасяш в момента. Казах, че ще премина през теб. 

- Не знам защо толкова бързаш. Нито си на възраст за преминаване. Нито ти е дошло времето.

Мисля, че имаш умисъл.

- Защо, децата не могат ли да мислят според теб?! Разбира се, че имам! Ще вляза само за малко. Не ми казвай, че не става. Разбра ли! Когато някой жестоко иска нещо, просто няма начин.

Разбирам, че може да загазиш. Ако влезна в света на възрастните и стане така, че не се върна, ще загазиш. Нали!

- Може би. Не ми се е случвало. Но съм чувала, че има такава вероятност. Тогава двата свята ще се разделят иии и и.

- Аз съм дете, не мога да излъжа. само за малко. Моля! Така или иначе, ще се промъкна.

- Но защо, кажи?

- Виж, възрастните стават все по лоши. Това значи, че и аз ще стана, ако не взема мерки.  Още като се събудят правят сметки и от там тръгва всичко. Дори  децата си създават по сметка. Уж всичко тръгва по любов. Накрая чрез децата осъществяват своите мечти. Изразяват своите думи. Или просто не им обръщат внимание. А те искат да ги обичат само.

Знаеш ли какво съм аз? Първа награда по балет.

Искам да разбера защо?

Защо има гладни деца?

Защо има голи деца?

Защо децата ползват наркотици?

Защо децата умират от диети?

Защо се бият помежду си, без капка жал?

Сега ще ме пуснеш ли?

- Хммм. Отивай.Но не можеш да седиш в този свят повече от един час. Разбираш ли, ли ли ли ли ли ли..................какво ще стане (ох, какво направих)!

Легенда за Пролетта

По някое си време, някъде по света, когато върлувала почти само зима а пролетта и лятото не били още намислени имало едно село. И то като времето си, било черно, злобно и неприветливо. Никой не излизал от къщата си, не само заради студа. Всеки се страхувал от съседа си. Да не го окраде, измами или просто копира това което е направил.
Всеки в това село се смятал за уникален. Затова, всички си опасвали къщите с по триста синджира. А прозорците така били опушени, че вътре не можело да влезе и малката мижава светлина на болното слънце. Само от време на време се показвало нечие око с част от лицето за да види все пак дали някой от селото не приближава отвън.
Не се знаело вече кой, кой е, защото всички били еднакви. Жълти и болни. Недокоснати от слънчевата топлина и добротата.
Веднъж в селото пристигнало младо, но бездомно момиче. Всички надничали тихомълком като крадци откраднали съкровище. Но никой не отворил. То чукало на всички врати една, по една. Било с дрехи на дупки. А навън студът бил по страшен от всякога.
Когато се съмнало никой не могъл да стане от кревата си. Всички лежали изтръпнали и берели душа. То и небето не приличало на утро. Слънцето не било оранжево, а сиво.
И така три дена се свивали в болка. И когато си помислили, че въздуха им свършва, решили все пак да разбият катинарите. Но вече нямали сила. Който успял да излезе, започнал да пада от студ. Защо даже кръвта му отказвала да го топли.
Накрая няколко човека лазейки в замръзнала и изтръпнала земя, намерили трупа на момичето. Какво било учудването им, като усетили, че тялото и е топло. Свили се до нея и заплакали.
В този момент тялото изчезнало и към небето се извило чудно същество в цветове. Слънцето изненадано показало лека топлина и сивият цвят станал огнен.
Докато неколцината оцелели се усетят вече нямало студ и вятър. Въздухът ухаел на едно приятно очакване. А там където лежало момичето цъфнали цветя. Чисто бели и невинни.,красиви ...
Нарекли това чудо Пролет. И решили да бъдат малко по-добри, за да я запазят!

Последният дракон

Старата драконка усещаше, че времето и си отива. Бяха убили всички нейни деца и децата на децата им. Дали от предразсъдъци, дали с някаква вяра, че кръвта на дракона дава безсмъртие не знаеше. Така и не изучи лошата човешка природа, която беше създадена много след тях. Винаги са били несъвършени и това ги изпълваше с някаква злоба за разруха на всичко което беше над тях. Така и не можаха да разберат, че драконите правят равновесието на живота и затова създателя им е дал толкова години живот. Но не безсмъртие.
Явно тяхното чувство за завист нарастна и започнаха да си измислят и да си вярват, че някога могат да са на едно ниво със създателя и то, когато избият всички дракони и се измият с тяхната кръв.
От мъка драконката цял живот така и не излезе от пещерата си и никой не знаеше за нея. Тя остана последния дракон да умре в самота.
Отдавна беше спряла да снася яйца. Дали от старост или болката по изгубените не знаеше. Но дори не се и помъчи за да не усети още веднъж болката на смъртта, но не своята.
Единствения шанс е да излезе златно яйце и да го остави във времето когато хората може би ще станат по-добри. Но беше стара и това щеше да и коства живота.
А защо не. В момента имаше ли за какво да живее?!
А и това е шанс не само за нов дракон. С това може да върне равновесието на живота.
Представи си поле с много цветя. Ясно синьо небе и в негоо.....

Къде са снежинките, а сега де ??????

Вие не знаете, но снежинките също почиват, ахааа. И то не къде да е, а на Лазуристан. Къде било ли? Ама не може такива въпроси от ДС.
То си е някъде ейййй там, за да не може кой , кога му е кеф да иска сняг.
Някой си искал през юли, щото му било жега и слънцето му изпекло клетките дет ги няма и всичко се изпържило на нули и половина.
Друг пък искал през август. Тогава му се е излющила кожата кат на змия или кат на змийок. Сякаш е имал голям запек- зор да ходи в Палма де Майорка.
А в това време хал-хабер си нямаат, като на гъбата семето, че снежинките са на плаж. Топели са. Дрън-дрън, чипляс.
Глупости.
Топи се външната им обвивка кога му е време. Ми кви са отвътре, различни бе. Вие да не сте еднакви, като пет души вода.
Та отвън са с бански от баш шивач с китайска игла, която шие тука има тука няма. На това отгоре такива форми имат тея дрешки, че ум да ти зайде. А са се мръднали, а са останали по снежинков орган. Обаче и те като всички жени искаха да са различни. Всеки път рискуваха и всяка година, която все излизаше някаква си кризава обличаха все това.
Та така и тази година.
Докато всеки се шашкаше де е тоя сняг. Ма по какво ще подарят новата ми кола под елхата. На къв хал ще се дотътри новата ми любовница на ски, а как ще ми се натургат пакетчетата под възглавницата с пачки, щото няма снежинки, знаете ли де бяха те ???
Всички се бяха искилили в хамаците си облечени в китайско-скопосаните си бански в Лазуристан. Така се бяха отпуснали, че не усещаха как всяко тяхно връхче набождаше през тва нещо наречено бански и аха да се разпадне на космически, градивни частици и да си останат дибидюз голи. А тогаз сняг на куково лято.
- Де ми е плажното масло Де Версаче, че се разлагам на кикирида сахара.
- Аре сега ла Версаче, размърка се друга.- Да намерим некое бизонско, че ще видят сняг след две хиляди години.
- Кви бизони ма, слънцето те е опекло. Те ги изтрепаха. Една мазна пуйка ще свърши работа. Инак ще ни видят през кратера на кривия макарон.
- Айде сега пуйки, за кого по напред. Не може ли кон.
- Да бе най- много да станеш на пара при някой шейх. Ти да ни сбъркана нещо?
- Прасетата бе сестрици. Прасетата. За хората мезетата за нас мазилата. Нали вече не правят от тва сапун.
- Леле, ти си луда. Да не сме в осемнайсти век.
А на пишман банските колко им дотрябва, та взеха да се разпадат от олелията. Всички снежинки, голи-голенички в най-различна форма моментално литнаха от Лазуристан от снежинков срам.
А бе не точно така. Никоя не си харесваше формата, не голотата де. ха ха ха Женска му работа.
И сега ги чакайте да дойдат и да разтопят външната си обвивка. А догодина пак на Лазуристан. В хамака блажено полегнали с един адски ,пишман бански. За форми де, не за друго :))))))

Стани ми отвори

Поради поста на Митето на мен ми дойде в приказка. И тъй като не са ми много в кръвта ( приказките) и отдавна не съм ги разписвала, предварително казвам, че ще е леко несъвършена.

Имало едно време един човек. Той бил твърде беден. На това отгоре го мъчела невярна болест. И бил грозничък та не го харесвали момите.
По цял ден лежал в кревата си и си мислел.
- Искам от живота си, да бъда здрав, богат и красив. Когато му се схващало тялото от едната страна се обръщала на другата страна и започвал да мисли. - искам от живота си, да бъда..
И така ден след, времето си минавало и той мислел, че знае какво иска от живота. Но все така продължавал да бъде болен, беден и грозен.
Веднъж както си лежал някой почукал на врата и къщата лекичко се разлюляла защото от мисли не била ремонтирана.
- Стани ми отвори, аз съм късмета ти и съм дошъл да ти помогна.
- Няма да ти отворя. Аз мога да мисля и знам какво искам от живота. Обърнал се на другата страна и запушил ушите си.
- Стани ми отвори, казал късмета втори път и къщата се растресала. Ако не ми отвориш сега, ще си ида и ще се справяш сам.
- Няма,я колко време мисля и знам какво искам и без теб. И се завил през глава в леглото.
- Стани ми отв... И къщата се срутила.
А късмета си тръгнал мръсен и ядосан. Само чувал зад себе си.
- Мисля, че знам какво искам от живота. Да съм здрав, богат и красив....

Калинкина

Някога, в някакво си време. Калинките били големи. Не колкото планина разбира се, нито великани беснеещи и неразбрани. Пак били червени с отблясъци големи. А прекрасните им точки, разноцветни плочки.
Всяка си имала градинка с ручей, а до него камъни набучени. Наредени като броеници наподобявали и птици. Някои приличали и на цветя, също като от градинката добра. Имало и като слънце.Сутрин сеели светлина прекрасна, отразявали всичко блестящо и ясно.
Веднъж щом слънцето изгря и пречупи свойта светлина, една калинка остана поразена от светлина някаква неземна. Един камък беше като червена огърлица, в очите на своята калинкина душица. Тя започна да го обикаля забрави ручея, мислеше че е жарава. Пишеше му стихове големи и му смъкваше своите премени. Сивата му стара грива облепи с страст и цвят, забрави да лети и крачка в цветята да протрива. Така измина доста време, тя пишеше и точките и намаляваха почерняваха, а той все се дуеше не казваше че е бреме.
Един ден стана малка а той скала, каза и' че е жалка да заминава да дразни другата скала.
Или я грози с тези черни точки и измислени и надраскани игри в рими и редове изобщо.

От тогава калинката лети, запазила леко своите червенчки черти. Като срещне камък каца за миг остава точка-дума и забравя да остане до другия си надраскан стих.