Цвете

Наемника клекна в храстите и разтвори картата. Освети я фенерчето и след това погледна часовника си. Това в ушите му не беше ехо. В точния час. Същия шум на  хеликоптер ще започне да се усилва. Но точно тук.
Ако го няма ще  си замине.
Не беше вещ за изоставяне. Войник. Който ако не си е свършил мисията умира.
Отдавна умряха нещата, като мир. Родина, дата, час. Дори семейство. Нямаше такова.
От улицата и при  тях. Леко, понякога като гъдел се връщаха някакви спомени.
На щастливи детски очи. Много очи. Те го гледаха като герой, защото ги беше освободил.
Не помнеше от къде. Еуфорията и смехът на децата бяха по- силни от местоположение, дата. Дори не виждаше какво е. Ден или нощ.
Той беше в центъра. Всички деца се бяха разположили край него и играеха. Но смехът им беше...
Стресна се. Това е неговия сън на всеки полет преди мисия. А той винаги заспиваше. Тренировките му бяха достатъчно тежки.
Никога не питаше за подробности. Погледна картата. За три часа точно. Един малък контейнер трябва да стигне, ей точно там на кръстчето. Опссс, хиксчето. И да се върне.
Беше на друг континент. В друга държава. Ако не успеее..
Започна да бяга.Усети мускулите си да пружинират под строй. Но някъде по средата взеха да се стягат. Той взе да се задъхва.
Дали не остарява?О нее. Може би някой местен вирус. Забрави. Направили ли си имунизации, или не. Все пак. Дали не остарява?!
Какво ще е, след като не може...
Стигна до мястото. Беше някакво селище. Но с къщи като колиби. За какво ще носи контейнер тук! За първи път си задаваше въпрос за цел на мисия.
И тогава чу смях. Детски.
Отвори контейнера. Няколко червени ампули. Дали го смятаха са толкова прост!
Не знаеше. Но вече за ненужен. Те знаеха, че той остарява. Няма да е с тях. И всичките тези мисии...
Отвори пак контейнера. Вътре имаше цветя.
На другата сутрин местното население намери статуя накрая на селото. То не разбираше от статуи. А по-малко от войници. Но до него  растеше едно цвете.