Ехото

Тишината се разхождаше като собственик с ръцете на кръста, и се чудеше какво да ритне.

На стената седяха току що сложени спомени (от вчера). В рамка. А на прозореца се кандилкаше днескашна самота. Канеше се да нацъфка.

На масата две празни сърца си дърпаха покривката и аха да съборят масата. А тя, като загнил миг едва се държеше.

В ъгъла, метлата на черното се беше наерчила преди тишината. Бавно замахваше юмрук към нея и се хилеше ехидно.

Врата се отвори и всички се облещиха готови да гърмят. Но стиснаха мрачната си енергия.

Беше ехото. Носеше само една песен, която да разпи тишината.

Може би песента на един, истински приятел!

Ако има врата, все още.