Изненада

Вчера.

Както си кибичих в магазина.  И съ почудвах, кой прах аджаба да си взема. То щот станаха повече от зъбите ми. А е мода вече, да дават ваучери към заплатата, да минат по конец. Та и аз така.

От две места хартишки. Цепя стотинката. И се чудя на момента, кво да гъчкам.

Обаче точно в този, особен момент звъни телефона.

И вместо прах. Пъхнах набързо течен сапун и препарат за нужика да доцепя хартишката и на бегом. Щото девера ме чака.

За ония които не знаят що е девер. Брат на съпруг.

Знам аз. Носи зарзавати и плодове, без нитрати. И квито и да са. На харизан кон зъби не гледам.

Изгълтах малините и останаха крушите. Та стигнахме до същината.

Днеска. Гледам една круша леко нагнила. И аз веднага, ножа, хартията джас, прас.

А а а аа а а....

- Изненадаааа! Аз съм твоя министър председател.

В живота си до сега, не съм се плашила от нищо. Не ме е страх от змия. Ритал ме е кон. Хапана съм от куче. През земетресения  се завивам през глава или питам - сия ще излизаме ли навънка.

Падала съм жестоко, без големи последици.

Мога повече тежка ( можех), отколкото бродерия и готвене. Едни народни танци ми се бъркат в историята. Но затова пък картинга и стрелбата с пушка го вдигат  на пушилка.

От плъх да не говорим. Аз плашех страхливи колежки и се хилех в истерия.

Но и аз си имам слаба страна. И тва  е един, малък, лигав, бял червей. И не ям плод с костилка. Ве имам фобия.

А от крушата стърчи, едно, такова, грамадно нещо....

- Тъй като съм ви паднал на крака, имате право на едно желание. Каквото и да е то.

И лигите му потекоха  връз крушата и чак до хартията.

Съответно, аз изтървах ножа и той падна на крака ми. Което изобщо не усетих.  Щото си бях фиксирала погледа връз плота.

- А бе,вие, министър председател не сте ли виждали. Бе!

Айде, че ме чакат други домове, фруктиери. И плодове трябва да избирам. Имам график.

Ето пресата чака да чуе.

- Гос'н председател,  Гос'н председател! Какво е желанието? Кога ще го изпълните?

- От къде да знам. Още мълчи като Египетска царица, изровена от пирамида.

Тия пирамиди ми задействаха корема. Обаче. Да имаш фобия  си е страшно нещо.

А он си един голям, мърдащ, бял, лигав....

- Имате ли желание, или нямате. После да не ми се пишат писма. Че, тук има рушевет. Че, там има бюрокрация. Че, другаде изобщо не отговарят.

Ето ви лист с изходящ номер.

И воня естествено. Ма как ще мърдам да си крия носа.

Само с периферията видях, номер два милиона, седемстотин, двайсе и  първи.

Аха. Начи и аз съм булгура в батака.

Бутнах крушата, която не беше дорязана и се подхлъзнах.

Като се свестих, седях с превързан крак и мааалко размишления.

пп  Разказът, няма нищо общо  с действителни лица. Но пък дава плод на всяка фантазия, която го прочете. Ако е разказ.