Все по-рядко

Някой ден, ще седна само с едно пиле и картофи. 

Не защото няма да имам пари. Аз съм доста, добър, семеен счетоводител. 

( и когато останем двама)

Започна да ми става едно такова... Не мога да го обясня. Хвърлят се доста пари за храна.

Не съм  нито най- добрия, най- работния, или най- здравия. Но  годините се въртят като едно едновремешните хурки. Докато ги видиш пълни, току са празни.

Тъка върви и живота. Дори и здравето не може да се поддържа без пари. 

Пък с пожелания не става. 

Никой не знае като се събуди как ще е. 

Винаги съм казвал, че човек е една прашинка. Съвсем реална. Много пъти сама, по себе си зависи дали ще  я отвее вятъра. Дали ще  я скове студа.

Или  ще посрещне изгрева. Пък бил той и с  Нова година.

Знаете ли! На мен старите дрехи не ми харесват. Дали защото съм била по-пълна, по слаба. И не стоят добре.  Дали защото, не харесвам избеляло. Дали, когато се скъса го хвърлям.

Доскоро, пазех едни бели, любими джинси. Хвърлих ги.

Опитвам се да направя това със старите години. Но по близките, още се напъват.

Де от някое чекмедже. Де от гардероба.

Дори и сутрин, преди да изгрее слънцето. Те. Кафето. И аз.

Трябва време. Също като и тази година.  Всички ще се трупат една върху друга.

И аз надявайки се. Все по-рядко да падат от купа и да ме удрят по главата.