Разравяне

Защо ли все големите камари искам да разровя. Понякога са мръсни като напаст. Но аз си взимам в шепи без инструмент и гнус. Все чувствам жалост и към грозното което лошо сътворява. И все вярвам че мъничко добро се крие в дъното на умирисаната цялост.
А онези другите които тупкат в червено, тях разрушквам без страх от изгорено. Погалвам огъня и си прибирам. Когато духне студ и наоколо треперят, аз го вадя да не започне вечна зима.
И пак се връщам при ония с боклуците и все в цветя ги виждам. А онова от вътре тупа, тупа. Не спира за почивка в своята малка, скромна леко пареща хралупа.