Показват се публикациите с етикет самомнителност. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет самомнителност. Показване на всички публикации

неделя, 13 ноември 2016 г.

На 13

От десет деня все се тарикате.
Очите белят като банкомате.
А аз не знае де е таз машина.
Паре  да бълва.
И аз от де да мина.

Бре таз мамуна е толкоз много проста.
Не знае де  върви, и на де е моста.
Що реке и керпича се си газе.
А тук и тама има водолазе.

От десет деня вътъро си дуа.
А днес  е ужаст не остаа шума.
Ще фърля клоня, ще фърля даже пушка.
Макр тринайсе да и е на мушка.


неделя, 17 май 2015 г.

За съществуване

Времената славни си отидоха.
Сега в оазис пишат мишки.
Слава, на парцал, на гърло, на хартишка.
Тъка вървят овце, куче и маймуни.
Маймуна съм и аз.
С банановата пришка.
На земята, клонът изгорял.
Отсечен, за листа.
Да драска някой оцелял.
Де глупости и за беля.
Народа сякаш полудя.
То май нормални няма.
Миражна някаква измама.
За съществуване. 

понеделник, 24 ноември 2014 г.

Кафе

Що не зяпаш в твойто кафе.
А надничаш в моята чаша.
В момента станаха, две.
А утайките кално се влачат.

Ровиш с пръсти и търсиш следи.
Върху белези, саби и клечи.
А по точките слагаш сълзи.
На усмивки и цвете се блещиш.

А очите ми, точно пред теб.
Вземи, прочети, разгадай ги!
Аз ще плювна на твойте игри.
Дай чашата. ще гледам горещо.

неделя, 23 ноември 2014 г.

В нирвана

Вървим (летим) по вести, вестници и слухове.
Пътища се спъват в краката.
Невероятно, често вадим клещите.
В нирвана си седим в небесата.

И ако съседния балон е по голям.
Го клъцваме желязно и лежерно.
А въздухът му, ни идва тъй, таман.
Да паднем нейде, скритом непременно.

Изтърсваме бодилите с  малко кръв.
А босилек ний в тревата.
Започваме с думи  ( сопа) и тамян.
Вестта, небето и правата'.

петък, 14 ноември 2014 г.

Другия

Може би, човешката ни реч е за  перде.
А думите, психически гранати.
Мълчанието, бомба.
Може би сме плужеци.
И ден, за ден си мечим.
Надути кат балони.
Днеска
А утрото разсъхнало  ни влачи.
В пепелта.
И, когато завали.
Посочваме отсреща.
Другия
Ние божествени.
Затъваме в калта.
Не сме  в момента.
На тоз прозорец.
На тази улица.
В тази сграда.
Планета
Може би сме плужеци на някоя звезда.

вторник, 4 ноември 2014 г.

Глупости ли!

Имам чувството, че не можем без да си търсим повод за спор, който   стига често до караници. Не спор за  нещо, което е важно. Това няма да го разтягам.
Става въпрос за глупости. Сякаш един човешки живот е безкрайност и в повечето случаи  се пънем за такива неща, които дори няма да ни влязат в пряката на другия ден.
Последния е кой кво празнува. Няма да чеша на другите килима, щото някой ще помисли, че у румянини е шарени черги и месали с музика.
У нас се почва по същия начин. Като дойде някой  празник иии. Тва тряя да има на масата. Така тряя да се почне. Онака трябва да се бутне. 
А аз мисля, че ако има празник. 
Тряя да ми гот на душата. Тряя да ми е весело. Тряя да не сме си чепкали три деня нервата за меню. И не мисля, че някакви манджи по традиция ще направят човек по- добър.
Той си е  някакъв  всеки ден и не му тряя дата да се доказва.
Тия дати са за почивка, ако можем да си я дадем. Не да се чудим на кого да вадим  лимките с памук.
Аз почивам всеки ден. Което за мен, трудно се свиква. Още не мога да свикна, че ще гледам стените. В прав текст и начинание, което ми e нещо като изпитание.
Така станаха нещата,  че  смених целия си начин на живот  за да мога сега да ви дрънкам. Или да пиша нещо като "конско евангелие" .  Тва последното  го казвам  заради ония дребните.
Човек не знае когато се събуди, какво ще е. Не знам дали ще го разумеете.
1.Но  ако човек не е  здрав. 2.Не се уважава с околните. 3. Няма що годе нормален начин на живот. И още, и още...
И тва няма да разтягам. Но в мой стил ще си позволя една псувня.
Ако 1, 2, 3, и още Бах ма му на празници или квито и да е събирания от хорска срама, традиция или котуй там.
 И почти винаги се сещам накрая за Хан Кубрат и оня сноп. И нашите простотии и хала ни.

пп Напреки част от написаното, почти винаги успявам. Защото за мен спор не е дреболия а позиция, и почти никога не започвам аз.

сряда, 27 август 2014 г.

Патардията започна

Аз така му казвам. Може да е по-правилно, тупурдията. 
Или пък, " Отваря  се панаира". Излагайте на масите кой каквото има, че да видим накъде  ще наклоняваме кантара на картинката.
То, картинки много.
За увода, картинката е " Дано са сложили очилата, които виждат като нас."
Иначе, на другите може да метнато нещо. Мода е да се мята.
Това въглена и пепелта с пенсионери и болни, остаря. Те отдавна са оставени на нещо си или на себе си. 
Може да се каже, че те са и най-дейните. 
(сия да прескоча някоя и друга псувня и да продължа културно)
Новата мода са бедствията. Не затова, че за нула време връхлетяха почти цялата страна. И не за това, че за пореден път събираха левчета от хората. ( офффф)
Не за това, че за ден, два, три. Надойдоха доброволци. А съгражданите  си гледаха техните си неща.
Не  за това, че тука и там раздадоха мизерни пари ( медийно). И не знам дали са получени.
Хората вече са забравени ( пак оффф). Няма как да се показва някой, на остаряла новина по медия.
Хората са медийна новина.
Дали само тази година е имало бедствия. Или те започват да ни се качват на кратуните. Заедно с всички други неща в нашия живот.
И все още го наричам живот. И се питам защо!
Започна патардията за поредните избори. Най-културно се изразявам. 
Мога да плюя. Мога да мажа яко. Мога и да псувам. Само, че " дума, дупка не прави".
Сеира пак ще е жесток. Сега. И след.
Ще си подаряват и парфюмират " бракове". А после ще подхвърлят разводи и лайна.
Една дума, да си каже човек. Преди да го залеят.
Защото сам човек, ограда не прави. Само навира съчки.

петък, 8 август 2014 г.

Кройка

Елеците останаха в рая.
Пък ний сме нейде голи по земята.
Броим си въшките, пъпките.
И космите.
Дали на някой му е бял.
Или пък черен.
Но тез маймуни.
Кат хръбнаха плода.
Забравиха боята на г..а.
Затова, на накой муй е син.
На друг пенбян.
Но все пак.
Всички въшки ще броим.
Ако седим в бърдак.
А нещо не кроим.

петък, 18 юли 2014 г.

АЗ - Рап

Шо ти е тва Аз.
Като нямаш пари в запас.
Всеки ти дърпа крушата.
Хладилника го фаща сушата.
Зад вратата стои сопа.
А пантите ти хлопат.
хлооопат

Де ти остана покрива.
Змии пият бира наоколо.
В парламента си клатят краката.
Ти си весиш за страх главата.
Салата иска  люта ракия.
На масата чака празна чиния.

Що ти е тоя бастун на ръката.
Бутат мишени с каун  за стрелбата.
По пътя сополи, прах и киша.
Наоколо бял мерцедес  тича.
Бяла мома с къса поличка.
Бяла престилка с умряла птичка.


пп Аре стига толкоз.


вторник, 3 юни 2014 г.

Моят фън

Защо ви са?
Мойте дребнички поеми.
Стихчета игли.
Кога стърчат, мислители големи.
Не съм изкарвана на бис.
Много ми не пляскат.
Пък нещоо, отвътре.
Не ми подритва и за ръкопис.
Да  си греят пръстите в камина.
Сърца не пламвам.
Твърда съм.
Драскач
Както съм била.
Такива, няколко кила.
Кажи го тон.
Не  соча с пръст.
И никой да не рови.
В моите боклуци.
Да се намирга.
Да фърга.
Да мие.
И утре да сме нови.
Това е моят фън.
Трън е знам.
Не трябваше да почвам с въпрос.
То кой ли пита?
И кой ли тук е гост!

събота, 24 май 2014 г.

За кого бият камбаните

Аз не разбирам.
Защото съм простичка.
Членовете ги няма.
Буквите бягат от редовете.
Плезят се грозничко.
Запетаи, не, не се повтарят.
Тук, там като размяна.
Объркано ходят думите.
Е, на кирилица.
Букет ли да слагам.
Или да бия камбаните.
Че пиша си кротичко.
Ако не бяха ТЕ.
Може би щях да крякам.
Да дрънча, като камбана.
Без слово.
То дали иска фанфари.
Търпаня
Фалшиви венци.
Аз не разбирам.
За кого бият камбаните.
Утре  без азбука.
Днес ликове.
Ликове!


петък, 9 май 2014 г.

Бижу

Ръбам си аз дюнер и вървя като овца посред центъра, с цел да стана и една прилична свиня. Ако се изсипе нещо от яденето. Що аз си зяпам настрани, сякаш не  съм виждала витрини. 
Не знам защо спрях пред бижута. Не нося такива. Не поради парите, които ми изядоха мишките де. 
Не фини неща. Витрината беше направо натръшкана с масивна украса.
За дами разбира се. Аз не съм такава. 

Помислих си. Или по скоро, понякога си задавам едни, такива празни въпроси.
Едно, женско съществително. Какво би направило с тия пари. Освен да ги държи в кутийка. Или да се окичва от време, на време.
Не слагам други държави, хора. И не пресичам граници.
Тука на място. 
Дори не слагам  и доста забогателите хора. 
Ония другите. Които забучват пари за няколко пръстенчета. Или някой им забучва такива. Може би със заем.
Може би, с дълго кътани пари. Не знам.

Парите са хартия, която моята котка не иска. Тя иска да яде.
А хората, не живеят само с храна. Даже мисля, че има хора, които лягат гладни. Лягат болни. 
Или пък, няма кой да ги погледне. Дори от съседната врата.
Или съседната пейка.

Преди години видях цигулар посред центъра на града. Нямащ нищо общо с клошар, ром или други нарицателни с които кичат бедните.
Интелигентен. Добре облечен. На моята възраст.
Но свиреше за пари. И то симфонична музика.
Разреши ми да снимам. Но за жалост ми свърши батерията.

И наближава поредния бал. Млади момичета. Пардон дами, си избират бижу.

събота, 29 март 2014 г.

Когато се затопли

Веднъж, когато се затопли.
Политаш срещу небесата.
Да украсиш студения си вик.
Оказваш се крадец.
Пак си долу на земята.
Пак те тъпчат ръждясали подкови.
Пак те влачи в ров, играта.
Защото пак си бил на лов.
Жертва на мечти.
В измислената нощ.
На дом.
Семейство или държава.
Скилидка чесън, разлютен.
На нечия трапеза.
Скачаш изпотен.
Замръзваш и чакаш.
Когато се затопли....

неделя, 23 февруари 2014 г.

Размисли в неделя сутринта

Седя си  в кухнята, като изгонена, мръсна котка и си ровичкам мислите. Нали нямам още някакъв вид склероза.
Седя си на стария стол от терасата. Някакъв пещерен. И на старата, почти трийсет годишна маса. Само к'ъв синхронност с лапотопа.
То па вече никой не я използва  за хранене. Почти. Всеки си грабва манджата и хуква. Не готви, де. Аз я готвя. Божке, издадох се.
Огладнях. И тоя ред на мисли, пак се чудя. К'во ли да сдъвча! Не, че хладилника е препълнен. Или пък съвсем празен. Но моя орган е решил да ме държи на нокти и взима всичко за лоша храна.
Е има и хубава. Гледам  през прозореца картофи, ябълки и лимон.
Лимон, би трябвало да харесвам. Витамини. Т'ва, онова. Кисалца, беее. Пък точно там е въпросът. Да не ръбам внос.
Три месеца как се ядат ябълки. Те затова стоят на перваза. Аз обичам банани.
Не се изринах, като ги взех на буксир девет месец. Без хляб. То това ако е хляб.
Аз ще съм маймуна. Не заради бананите.
М, кат мене, колкот щеш.
Седим си на клончето. Пошкаме си бъхлите върху другия. Крадем си бананите.
Понякога клъцваме клона на някой, че да  виждаме  как на другия клон изкарват нелегално банани. Та дано падне някой при нас.
Ако не, някой се цаним и за товарач.
Азе не съм от тия. И затова на перваза имам ябълки.
Остава сега другата, ако нещо ми заседне накриво. Нещо нямам вяра на бързата с буркана.
На спецовете по отговорни засядания, недостиг на кислород, пъпки всякакви и квотуй друго  в ред от нещата, съм се отситила.
Играя тото с уж банбонки на  растителна основа и чукам на дърво.
Масата не дървена. Остана кратуната.
И иии правя малко гимнастика. Щото това е добър актив не само за фигурата. Но все пак минус три сантима талия е добре.
Малкия  нещо си запиля мислите и се напарфюмира. Оня ден. Не прескочих дупката. Сега да не бухам гълтам още една банбонка.
Аз имам мнооого банбонки. Иначе нямаше да седя тука и да ви дрънкам.
Кой не гълта банбонки бе. Да вдигне ръка!
Още съм в кухнята. Всичкото народ спи. Само достопочтената свекърва е надула нейната щайга. Днеска няма сутрешен блок да врещи някой. И следобед индийски сериал. 
Затова пък на обяд  ще се съдят високо.
Компа ми почти винаги е без звук. Само докато отида в хола и някой пусне другата щайга
А времето навънка  е гадно. Искам малко топлина.
Много ли искам!
Камината мирише. Не е като слънцето.
Още никой не ме е ядосал. А аз не знам, защо още не съм изгасила крушката. Ха ха ха.

Ааа, един се събуди. :).

сряда, 12 февруари 2014 г.

Мястото

Всъщност,  силата ми е в това, че  все си търся мястото. 
Няма човек, който се е родил и за него да няма  място. Още повече, че за това място, трябва и позиция.
Не може мястото да е на земята в калта. И всеки да те тъпче. 
Не може да те  приема за тухла в стената или рамка за портрет.
Или само портрет.
Не си и метлата зад вратата. Още по малко кошчето за боклук до нея.
Един " нормален" човек трябва да има самочувствие на такъв.  Трябва да се чувства свободен.
Да не бъде обиждан, дискриминиран, тормозен, измъчван и убиван.
Всъщност, като всички други и аз стигам до положението" примряла кокоша "
Но все си търся място и приритвам.
Случва се да го намеря.  В зависимост от единичната ми сила.

сряда, 15 януари 2014 г.

Рап-държава

Не искам тази държава.
Тука никога, нищо не става.
Човек не е даже и дума.
Все го ръфа някаква пума.
Кой пита, кво е това?
То е цяла река, има даже крила.
Кво е това институция.
Да мериш само на унция.
Малко е, казва. Не стига.
Грабвай торбата и вдигай.
Фъргай нагоре до " Бога"
Няма не искам, няма не мога.
Гладен бил. Болен! Не става.
Тва не и трябва на тази държава.
Вий всички сте тука роботи.
Не ви се полагат дори и кюлоти.
Кой направи всички бурмички?
АЗ, ТИ, ТОЙ, Кажи!
Има даже и жички.

неделя, 15 декември 2013 г.

Летящите призраци

Никога не съм вярвала в Дядо Мраз, Дядо Коледа и чудеса разни. Поради некви обстоятелства, живота е бил с мен суров.
Така бил решил. Не каза поне веднаж защо. За мене годините бяха изправяне.
Не, че някога съм била на колене.
Затова всеки празник. В моето, малко мисловно пространство са хората. А те с годините се разпиляха.
Като, че ли не сме се събирали без повод. 
Вярно криза. Изживях всички кризи на всички бездомни, гламави и гладни политици.
Но не знам защо и ние ставаме нещо. Или по точно на нищо.
И сега масата е пълна. Но няма смях. Няма музика. 
И в обикновените дни е така.
На последната ми работа само дето не ми изядоха нервите с ушите. Ми не мълча. Не се подмазвам и не клюкарствам.
А в нета. 
В нета си мисля, че рядко ще намериш така нареченото приятелство. 
Той е по бърз и от живота.За нула време всички станахме лица от листи и никове с аватари.
А и лайкове.
Един ден ще забравим, кой ни е комшията, роднината, бившия колега. 
Това вече се почна. 
Дори и земята да избухне.  Някъде в пространството ще има събрано инфо от Земята.
Това ще сме ние. Летящите призраци. Не хора!
Чудеса не стават. Ние ги правим.  Само с едни обикновени действия, които може вече би са закърнели.

пп А сега  за хубавия текст. Лайк. Кво друго!

сряда, 11 декември 2013 г.

Нелсън Мандела

Само с няколко думи.  Да не пълня нета с "празни" излияния
Аз, Румяна. Отдавам почита си (който иска да вярва). 
На един от най-големите противници на робството и борци за премахването му.


Винаги съм била върл противник на расовата дискриминация. Не! на каквато и да е дискриминация.

Преди много години прочетох " Чичо Томовата Колиба "
Една от прашинките, които ме направи'бунтар'.

Почит към един "голям" човек на света!

понеделник, 4 ноември 2013 г.

Из някъде

Живеем в глобална мрежа.
Думи, статуси и каузи се ежат.
Тук там и празник годенясал.
Ако от пожелания не си психясал.
А някъде, в някоя панелка.
Звънеца не върви.
Умряла лелка.
Момиченцето станало, жена.
Е па се чудиш,  с кой лий.
Веч не  сама.
Отсреща пък количка.
Инвалид.
-Здрвай. - ми казва рома.
Комшията се води българин.
Кибик.
Жена, говори си сама.
В контейнера пък някой сбира.
Може и храна.
На магазина единия си вади пачката.
С количка пълна.
Бабичка с хляб и две пари.
Навънка някакви игри.
С нелегалните цигари.
Минавам на пътека.
Жена ме псува.
Демек бе спри.
Така не им знам имената.
Тук в блока.
Как па ша веем знамената.
Виж боклуци бол.
Гърне за нужник има.
Зеленина прикрива разни нещица.
И кучетата обикалят.
И де пикаят?
Не хапят.
Сал хората се карат.
Сегана всички са прикрити.
И си мълчат.
Надвесени на комповете вито.
И аз зад комп.
Ми никой не ми чука.
Не звъни. Не кани.
И аз в мрежата.
Дали и там се храня?!
Ша речеш кат глътна лайк
Ша литна.
Пък някой ма харесал.
И залитвам.
Мислех да не драскам.
Пък защо ли.
Тез стени на блога, ме търпят.
Да има кажа как са и здравей.
За Бога.
Пък това глобалното ще си върви.
Останаха.
Тук, там хубави неща за без пари.
(Не съвсем)

понеделник, 23 септември 2013 г.

Хапче за всичко

Може би трябва да се изразя, цяр за всичко.  Щото не са само хапчета. Сиропчета, прахчета, мазила. Дълбока е фармацевтичната система. По нови, и по нови.
Има учени хора за това. Да ни лекуват.
Само като седнеш и току пред телевизора или компа се излюпило ново. Мани цена сега.
И като гледаш. Ма точно това те боли и хукваш към аптеката. Като някаква параноя.
Или наистина хората главоломно се разболяват с времето. И никой не търси първоизточника на това. Никой не намира, къде се раждат болестите за да им   премахнат пътят напред. Учените са заети  да им измислят  имена.  На болестите.
Също като един компютър. Купи си антивирусна, да  ти е сигурно. Но кой измисля вирусите? Кой антивирусните? Дали няма малка верига?!
Ако при хората не е така. Може би човешкия живот е пари и стига до точката поддръжка.
Какво да си помисли човек, като все повече се увеличават болестите. За всяка една от тях, има десетки лекарства. Понякога  хората не могат да си позволят лечение и  си налагат драстични мерки. Като продаване на  имущество и заеми от банки.
Хайде да кажем, че това са по редките случаи. Ми тия грипозни състояния всяка година.  И с всяка различни лекарства. Всеки лекар държи на някои и на дадени аптеки.
Това се получава и при хронично болните. Смяна на правителство. Смяна на договори. Смяна на протоколи за лекарства. Защото предишните са станали частично платени. От  честата смяна, увредени други органи и системи. Пак лекарства. Но с пари!
Как обясняват учените дадена болест, като явление!
Или нямат обяснение за  нея.
Или обвиняват гена ни. Демек, родителите.
Или обвиняват самите нас. Като си кашляме, кихаме  един срещу друг. Не живеем здравословно. Нямаме здравна култура.
И пак всичко е пари.
Въздуха е замърсен. Водата е замърсена. Храната, не е храна. А ние самите, се възли от нерви.
За това само журналята вдигат врява.
Това се точи от  да речем, от доста години. Както болестите.
Преди хиляди години са познати, няколко смъртоносни болести. От тях е имало епидемии и са измрели хиляди. Сега има хиляди болести и хората не умират веднага. Имат поддръжка. Само, че линеят. Сякаш нямат вид на хора.А на болни.
Ее точно. Но защо? От къде? Как? ЦЦЦЦ.

Преди години на епилептиците даваха фенобарбитал, стадно. Сега ги третират според връзката. Лекар, фармацевтичен представител, аптека. Има толкова много,  че с лопата да ги ринеш. Че бъбрече ти ръчка. Че очите нещо. Или уши. Стомаха е решето. Леко си изкукал. Изринал си се.
Има цярове за всичко!
Но пък без хапче, по лошо. В капан сме! Вече наркомани.
Сега от два месеца, доплащам по лев и нещо. Не отива на добре.