Бижу

Ръбам си аз дюнер и вървя като овца посред центъра, с цел да стана и една прилична свиня. Ако се изсипе нещо от яденето. Що аз си зяпам настрани, сякаш не  съм виждала витрини. 

Не знам защо спрях пред бижута. Не нося такива. Не поради парите, които ми изядоха мишките де. 

Не фини неща. Витрината беше направо натръшкана с масивна украса.

За дами разбира се. Аз не съм такава. 

Помислих си. Или по скоро, понякога си задавам едни, такива празни въпроси.

Едно, женско съществително. Какво би направило с тия пари. Освен да ги държи в кутийка. Или да се окичва от време, на време.

Не слагам други държави, хора. И не пресичам граници.

Тука на място. 

Дори не слагам  и доста забогателите хора. 

Ония другите. Които забучват пари за няколко пръстенчета. Или някой им забучва такива. Може би със заем.

Може би, с дълго кътани пари. Не знам.

Парите са хартия, която моята котка не иска. Тя иска да яде.

А хората, не живеят само с храна. Даже мисля, че има хора, които лягат гладни. Лягат болни. 

Или пък, няма кой да ги погледне. Дори от съседната врата.

Или съседната пейка.

Преди години видях цигулар посред центъра на града. Нямащ нищо общо с клошар, ром или други нарицателни с които кичат бедните.

Интелигентен. Добре облечен. На моята възраст.

Но свиреше за пари. И то симфонична музика.

Разреши ми да снимам. Но за жалост ми свърши батерията.

И наближава поредния бал. Млади момичета. Пардон дами, си избират бижу.