Замяната

Лазеше в края на пода, черно и грозно. Беше изпаднало от някъде, или го гонеха. Още се виждаха отпечатъците върху възглавницата и петната от лигите му. А думите му се опитваха да се захванат и залепнат.
- Ти оглеждаш ли се в огледалото, мумио. Не ме ли позна. Правиш се на ударена. Как ме гушкаше, целуваше и виждаше всичко в сиво. Сега ме виждаш грозна. От какво избуя? Беше ни хубаво заедно. Какво ми е лошото? Не помниш ли, как пиеше с мен в самотната чаша. Забравяше да броиш, седиш, милваш и някак да спиш. Беше призрак невзрачен, сега се пъчиш, че значиш. Ръчкаш с искра в очите. Откъде извади това нещо? Защо гледаш през мен, сякаш ме няма. Мислех, че като задрямвам после ще продължим. Ти да лежиш като празно нямане аз да те обикалям, тъпча и газя, когато се спъна върху теб, така да лежим.
Позна ли ме!
Не остана ни диря, ни дъх от мен. Но бях дори върху кожата ти преди малко.
Сега вече казваш, че съм била само маска.
А ме възнасяше.
- Колко си прекрасно, Безразличие...
С какво ме заменяш, че търчиш. Беше като смачкана трева от мустанги. Сега само един, подивял. Сякаш гладен. Или е бил на тъмно.
Мен обвиняваш. Ти къде беше, а сега се разбяга.
С какво ме заменяш, че пламтиш като малко слънце. Аз се смалявам и по малко изчезвам. Ти не поглаждаш с празното и главата не свеждаш.
С какво ме заменяш, че гръб да обръщаш. Толкова дълго те покривах и гледах как си потъваш защото не виждаш.
Сега си прогледнала, казваш. И с какво изтърка тези замъглени и недоотворени очи, заровени в земята.
Коя е другата, която ще завземе моето място. Тя все ми пречи, защото е луда. Пет мига на място не спира. Аз цяла вечност от камъка не излизам. Прави удари, крачки и лети на разстояния. Аз замръзвам на място. Ври и кипи право нагоре, нагоре... Аз отивам в най- дълбокият ров.
Знам с коя ме заменяш.
С една гореща, голяма Любов!