На сълзата

Събра ги.
И без това скритото слабо в кърпичка вързваше и наричаше за после и за някога. Самотните мигове и секунди се гонеха и развързваха защото си нямат работа, да стоят там в ъгъла. Сълзите не се бояха въпреки, че не бяха кой знай колко и не така безразборни. Даже бяха слаби и хилави и не се лееха безкрайно. Наричани скрити за някого, ей така от копнеж. Или от дългото чакане се затварят в кърпичка. Поне да намалят завиванията към възлите.
Ето, сега се показа една вляво и тръгна да търси постеля. Направи си диричка малка. Потрепери и взе да съхне, по нещо. Стресна ли се от изкуствено светло или някаква измислена лазурна отсреща, не мига и я бърше със замах. Денят все още спеше и нямаше никакво нищо. Просто падна поредният възел и тя вътре.
Толкова малка и крехка. Самотата от ъгъла скочи да развързва, но тя беше изсъхнала. Празната се опари. Мястото и още беше горещо, на сълзата.


*Изображението е с лиценз Public Domain