И до довечера

Накъсан сънят се сгърчи, защото просветна.
- Нали щяхме да спим? Уж снощи облече пижамата и се зави през глава. Аз цяла вечер те виждах по презрамки и долно бельо. И кожата ти видях. Не тая която изтъкмяваш като подарък, понякога. На твоята същност. Беше сбръчкана. Не си толкова стара, нали? Само, че ти ровичкаш и тя се нагъна. Всички спят, ти пътуваш из себе си. Мислиш, че като сложиш в ъглите и покриеш, няма нищо. Само че вечер съм аз и виждам всичко. Все пренареждаш и все потъваш в някакви измислици.
Опъваш се като струна на стара цигулка и искаш да запратиш онова с нова нота. Ти не се чуваш. Скрибуцаш, това не е музика. Няма кой да те чуе в съня, глупачке! А колко струни си скъсала досега да измъкнеш звук. А то дори няма мъркане. Нали трябва да ме смущаващ с твоите...
А щеше да спиш.
Наяве какво си? Някакво чучело ли, че не свириш. Вече е утро, а ти все не спиш. Даже припяваш. Това песен ли е? Само понякога. Друг път искаш да ме удавиш.
Сега като съмна, какво. Аз ще се свия измъчен, от теб. Ти цял ден ще се правиш, ще мълчиш. Няма кой да те слуша ли?!
Аз много приказвах. Вече трябва да бягам, че идва другата нощ.
Не знам как те търпя, но съм твоят сън уж за наспиване. Хайде, Добро утро, Довиждане и до Довечера.