Утрешният

Химикалът бавно се плъзна по редовете. Думичките се бяха скрили някъде и той не изписваше нищо. Явно не им бе стигнала нощта да измъдруват, както всяка сутрин изречения. Дали някой ги бе разплакал и са разстроени? А може би просто бяха отнесени и сега блажено си се разтягаха, но в себе си. Бяха се пръснали на единични букви в сатенените си обвивки и толкова.
Химикалът бавно се плъзна и като не ги намери си нарисува едно неправилно правоъгълниче. Започна яростно да го запълва с тъмният си цвят, от безсилие. Изведнъж спря. Изглежда думите го съжалиха. Решиха, че ще покаже всичкото изтърпяно, черно и изплакано. На единия край беше останало едно не надраскано петно, бялото късче на душата.
Нали трябва да е бяло за утрешният.