Какво мога да ти пращам, освен събудените си мисли. А те като новобранци, все се строяват до вратата. Обуват протритите си обувки и ги броят за нови. Малките им пръстчета се прокрадват през дупките на времето като юнаци. Връзват оръфаните си вързанки и търсят оня който ще ги кръстоса.
Или неволния жест на ръката, която няма на какво да маха за пристигане. Посиняла е до стискане сякаш е докоснала планета, а всъщност е празна.
Крачките забравени. Обули са изстиналите джапанки и са останали неизпратени.
А може би онези тръпки, които са по всякога. Но в забързания някой се скриват неразбрани в някоя приказка от нереалност.
И някакво ухание на туптящо, което не спи с нощта и не се събужда с утрото. Не бяга от вятъра и от студ не се разпада. Слънцето не го превръща в прах.
Стои си и се носи с мисълта. Може да почука и на твоята врата.
Или да влезе през ключалката.
Или неволния жест на ръката, която няма на какво да маха за пристигане. Посиняла е до стискане сякаш е докоснала планета, а всъщност е празна.
Крачките забравени. Обули са изстиналите джапанки и са останали неизпратени.
А може би онези тръпки, които са по всякога. Но в забързания някой се скриват неразбрани в някоя приказка от нереалност.
И някакво ухание на туптящо, което не спи с нощта и не се събужда с утрото. Не бяга от вятъра и от студ не се разпада. Слънцето не го превръща в прах.
Стои си и се носи с мисълта. Може да почука и на твоята врата.
Или да влезе през ключалката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар