четвъртък, 26 май 2011 г.

Обратната страна на Руми66

Днес ходих да си взимам цайсите, които сина плаща. Вече спокойно ще си драскам сутрин на тетрадката без да ми се размазват буквите като онзиденшна баница. Или да не объркам пак да взема балсам, вместо шампоан. Ма кой ти знае, че сядали различно на задника си.
То и да питам някой ще станем на квота. Нали все си оставям апаратчето в къщи. Айде сега ще ме сърби ухото и ще ме оглеждат откъм гърба като извънземно.
Виж като отида в банката нямам проблем. Имат си микрофони. Обаче в НОЙ и НАП говорят през носа си, сякаш са глътнали сливи. Няма начин да не си го сложа. Нали затова гоних Михаля през сума бюрокрация, да го получа .
А и т'ва е дребен кахър, ако си вдигна ония. Аз съм епилептик, не знаехте. Че защо трябва.
Та за ето т'ва се водя инвалид. Не, че смятам за такъв но държавата не ми намира място. Работодателите хич.
Иначе казано, когато бях млада никой не ми виждаше болестта. Работех си втора категория труд, внасях си мизата. Днес съм 53% и си живуркам. Т,ва на кучето да дадеш 115лева няма да ги яде, аз ги взимам. Но и тях от две години, след тежка битка с ТЕЛК. Нали ми върви прочутата здравна осигуровка и ще мога да си гълтам поддържащите хапчета на скъпо платената ми от години рецепта .
Утре слагам цайсите и напред.
Търпение, вяра и борбеност винаги съм ги имала.