вторник, 19 юли 2011 г.

Калинкина

Някога, в някакво си време. Калинките били големи. Не колкото планина разбира се, нито великани беснеещи и неразбрани. Пак били червени с отблясъци големи. А прекрасните им точки, разноцветни плочки.
Всяка си имала градинка с ручей, а до него камъни набучени. Наредени като броеници наподобявали и птици. Някои приличали и на цветя, също като от градинката добра. Имало и като слънце.Сутрин сеели светлина прекрасна, отразявали всичко блестящо и ясно.
Веднъж щом слънцето изгря и пречупи свойта светлина, една калинка остана поразена от светлина някаква неземна. Един камък беше като червена огърлица, в очите на своята калинкина душица. Тя започна да го обикаля забрави ручея, мислеше че е жарава. Пишеше му стихове големи и му смъкваше своите премени. Сивата му стара грива облепи с страст и цвят, забрави да лети и крачка в цветята да протрива. Така измина доста време, тя пишеше и точките и намаляваха почерняваха, а той все се дуеше не казваше че е бреме.
Един ден стана малка а той скала, каза и' че е жалка да заминава да дразни другата скала.
Или я грози с тези черни точки и измислени и надраскани игри в рими и редове изобщо.

От тогава калинката лети, запазила леко своите червенчки черти. Като срещне камък каца за миг остава точка-дума и забравя да остане до другия си надраскан стих.

Няма коментари:

Публикуване на коментар