Някакво друго число

Винаги съм ви дрънкала за Музата в някакво друго число. Сякаш тя седи в някое друго измерение и се тупва когато и е угодно. 

А  а забравих. Всеки си има своята. Скъсана, дръглива, кална, шашава ма си е негова И си я харесва. Е не винаги. Но без нея  и глупости няма да има написани. 

Та  аз не я викам. Тя си  си идва сама. И това си е онова другото ми аз. И  с вас е така, нали?! :)

Не че нещо, но все се чудя от къде идват разните неща дето драскам. Сама себе си чета, все някакъв смисъл има. Може да е дарба, развита фантазия  съчетано с реалното ми аз но се влече и излиза.

Така и тази сутрин. Както казвам аз, музата реши да ме ръчка.Ще рече, че свободната реч не може да го изкаже. А ще трябва някак си да се извая в нещо.

Започнах и аз като " велик мислител " да се пеня на ринга. Но ме учуди факта, че извадих пак тетрадката и написах цели  три стихотворения. Офф издадох се.

Така е. Другото аз или музата не ме питат дали искам да драсна наяве стихове или не.

Няма как та сега ще ви пусна едното. То даже няма нужда от заглавие.

         Пак се върна,

дрипава, изядена и празна.

Де ходиш по всичките ни нощи

     с нищо не заразна.

В очукания нар си легна,

     без спътник стар.

А дирята остана незасята.

  Пустинни са полята.

 Не дрънкат струните,

      смях разцъфнал.

        Ти се давиш,

 като вулкан избухнал.

      Нощта е сън.

Измама невалидна.

Или някаква си истина 

       която има.

      Светне ли, 

подрязваш си крилата.

   Викаш в себе си,

    оная непозната.

Под дрипата на онова леке.

И тупало някакво, намислено сърце.

Не бяга по чуждите дворове.

        Седи на място.

        Пали си огньове.