събота, 17 август 2013 г.

Книгата

Върнах се, как да е от Канарските острови с доста тежка уплаха. Нейде към три тона.
Та се весих на махала. Не гледка през задна тераса. Висях си там.
На протестни новини от съседната стая. Напраауу ми са оправи слуха и от индийския сериал.
А от сватбата в махалата вчера и сърцето си дойде на място. Не знайте ли вица?

Едно ловджийско куче, имало страх от гърмели. Затова упоменатия ловджия, го пратил при свой приятел в махалата. Той па го извел на ромска сватба.
Връща се кучето при стопанина сиии. Отиват на лов. Започва голямата пукотевица.
Верно, не го страх вече. Изправило се на два крака. Започнало да играе и да щрака с лапи.

И тъкмо си релаксирам. ( на компа акой релакс, пу ми кажи). И  някой ми звъни на дрънкалото.
Не знам кой ме обича  ( по музика на  Стиви Уондър, звъни) толкоз. Аз номера на дрънкалото, на никого не съм давала.
- Добро утро, госпожо. Ние знаем, че пишете. Затова с вас ще направим книга. 
Обаждаме се лично да ви кажем, че ще получите имейл с инструкции. Не го трийте, и не го взимайте за спам и лъжа.
Просто се подгответе и дайте най-хубавото от себе си.

За какво мислите не съм писал толкова дни.
Първо. Един ден идвах на себе си да се осафиреча с тая дума, книга.
Нека да си признаем честно, че всеки би искал да излезе на хартия.  Може с десет страници. Ма да пипне.
И коя съм аз, че да излизам на хартия, дееее?!
Та ден бях, не в нирвана. Ми, минивана.
После влезнох в блога. Кво да избера? Коя категория? Кои постове? Ми тва са 1876 публикаци.
Е гати ситото. Представяте ли си, колко деца съм народила? Кои хубавиии. Кои, келявииии.
Ма са си мои. Обичам си ги. Нали аз съм ги създала. С това сърце и с тия мисли.
И сега да деля. Но....
И грешки. Аз ям препинателни знаци, букви. Та и цели изречения. Тооо, от там идва името на блога, яя. Редакция, до редакция.
И днес сутринта. Тъкмооо, съм се унесла в тежък акълен труд. И пак някой звъни на вратата.
Баш сега лииии!
Ще взема точилката и ще видят тия продавачи, нагаждачи, оператори, седенкатори и тям подобниии.
Ставам войнствено и отварям от раз.
- Госпожо. Ние сме от обаждането за книгата. Решихме, че е най- реално да се появим тук.
Нали няма да питате, как намерихме адреса! Доста сте го пръскали. Но все пак книгата е важна нали.
Аз се ухилвам. Подпирам се на точилката. И тъкмо да кажа, че току що свърших и мога да дам всичко на флашка. Изпревариха ме.
- Та за книгата. Имате голям талант.  И точно за това искаме да ви поставим задача. Да напишете книга и ние ще я редактираме. И не каква да е! А за всички известни политици.
Започвате от Тодор Живков. И всички след него.
Реално хората не се интересуват за политици преди това.
Срока....
 Всички хукнаха по стълбите надолу ( преди малко). В първия момент не разбрах, даже що не взеха асансьора.
Но като си видях дясната ръкааа. Тя беше дигната високо горе. С точилката, естествено. И беше посиняла от нетърпение.
Не посмях да ходя да си видя очите в огледалото. Щеше да се счупи!

Няма коментари:

Публикуване на коментар