събота, 6 септември 2014 г.

Нагоре

Върхът като синхрон, е горе.
И птичките натам кръжат.
С пот, кръв и ден затворен.
Погледи натам вървят.

А доле, покривите падат.
Огради плачат в калта.
Цветя с едно око, надраскани.
Прескачат хилаво смъртта.

След толкова изпуснати нагони.
Строшени кости и счупени стъкла.
Роякът тъпчи гордо горе.
А всъщност  сам стои в скала.

Забързано се връщат всички.
Но пак поглеждат към върха.
Но той е станал на трохички.
И цял живот стои в дланта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар