Пърхам някак остаряло.
Защото времето лети.
То никога не е яло.
Яде изгубени души.
Пътят ми е толкоз дълъг.
Въобще отзаде не разбрах.
Кога мигът ми е изхвръкнал.
И аз си мисля, че не бях.
Нищо, аз пак си пърхам.
С опърпани криле.
С избледнели шарки.
И едно, големичко сърце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар