На клона

Верно, че дядо ми не е Габон. Но винаги съм била качена на някой клон. Е може да не е моя.

Може, вместо праскови да ражда кисалци. Ма нали съм горе. 

В единствения случай, когато ми се супи клона. Някой го поръси с нещо, дето не трябва и му опадат листатаа. 

Взела се от нейде брадва. И ей тъй от проклетия сече. Но не само моя клон. А основата на цялото дърво. За кеф бе.

Има такива хора. Само ходят със зъркелите нагоре и брадвите надолу. И като видят приповдигнати хора ги хваща мерак. Да ги съборят по земята.

Не знам що е така!

Нещо дърветата намаляхааа. А и останалите вече не ни искат. Пък и  брадвите вече не са на мода. Плювка и долу.

Мен това не ме хваща. 

Както казах в началото. Клона не иска вече да ражда това, за което съм се качила да живея.

Аз не го и зоря. Току изгнил. А слънцето на живота е жестоко. Ниско долу не се живее.

Да не мисли някой, че винаги съм била  на клон, мм.

Много гадно хрущи пепелта в устата. А отпадъците на околните които падат от горе са жестоки. Не става въпрос само за класически боклуци. А за това, че ще те затрупат с шума само ако легнеш и спреш да мърдаш.

Беее. Кой ще те вземе на неговия клон. Всеки го е страх да не се счупи. Ма зависи, кой, колко е натоварил.

Горе!

Вляво!

И на клона до себе си!