Цветенце ясно

Не искам да крия.
Животът е смачкан.
Лист от хартия.

Късам и драскам.
На парченцето малко.
Какво да напиша.
Остана ми жалкото.
С мисъл, излишен.
Какво се събира.
В раздрани минути.
В разцепени мигове.
На тъмно и счупено.
Лепих, съединявах.
Но ъгълче липсва.
Онова, на което е ясно.
Една буква, разлиства.
Не искам да прося.
Цяла хартия.
Стени от въпроси.
С писец да ги трия.
И там, отначало.
Да започна да пиша.
Цветенце ясно.
Да не кълцам, излишното.

пп Безсилието  и самотата са началната стъпка към безразличието. И може би са няколко тона стоварени върху почти всички сетива. И когато влезеш в клетката, борбата да излезеш е жестока.   Защото, като се огледаш. Край тебе не е останал никой. Не във физическия смисъл.

Не. Защото ти си една камила с няколко гърбици, които са ти стоварили през времето. Ей така, за украса. Но все пак, накрая излизаш.

Може би това " живей ми се ( което сам си извоювал) " е някакво чудо. И това значи, че си силен. Дори само за себе си!