Честно

Честно ипярквам. Имам толкова време, че не мога да го класифицирам. 

Една лъвица в клетка, вече е мамуна. Кви класове. Тя няма още ясла. 

Не съм хомо сапиенс.  Демек. Оффф. Значи постепенно чувството ми за развитие на разсъждение замира. Ми няма за какво.

Нищо не ми събира погледа,  ръцете и акъля. Тва последното е най- важно. Именно той неще вече НИЩО. 

Неща плеткии. 

А мога да плета на една кука по-добре, от колкото на пет.

Неща да коафирам. 

МММ . Коафьорка е модерното на фризьорка. Ма вие не знаете за тази ми дарба. Имам я от години. И така да се каже безплатно, съученички, колежки и мои близки в миналото съм ги слагала в ред у главата. Косата!

Неща да  тъка.

Любимата ми професия. Вече не е модно. Не остана такава дегизировка наоколо. Освен китайска и турска. Освен да си намеря някой стан от прабабино време. Да изляза на центъра на града. И да имам един час слава.

Неща да обезкостявам.

Нямам силата. Пък и  няма живи животни за тая цел освен кучета. А тва никога няма да стане, при мен. Кучето си има неговото място. Да го държат в двора докато с сдобие с малки. И после накуп на улицата.

Имам си някои скрити мисли във връзка с този процес, ма не казвам. Току някой ме издирил и ме дал под съд, само дето мисля.

Неща да се правя на уеб мастър. 

Имам начално ниво. И сега ми е скучно. Не мога да се усъвършенствувам. Когато исках, нямах. Още  нямам някои неща. Те ще дойдат. Обаче припрян човек като мен бързо губи цвета за работа с тва сериозно нещо. Ще чака за някой път.

Май, вече неща и да драскам. 

Музата взе да мре.  Да приритва. Бее, няма я. Ще заспи май за години. Пак. Все още се слюнчи.

Не знам от къде ще дойде нещо, което да ми запълни времето.  Нещо ново. Малко акълесто. Според сакътлъците ми.

Инак може да ритна нещо. Да се усетя дали изпярквам.

Брей, че тишина!