Белязаният

Беше умен, добър.Раздаваше се!
Като говореше всички го гледаха като хипнотизирани. За всеки намираше дума която беше мехлем за съзнанието.
Излезе му пъпка, на челото. Една такава грозна с връх и взе че се пукна. Ама че и миришеше. Накрая стана на рана. По- рано из селото си имаше приятели. Събираха се, веселяха се, сега остана сам! Само кучето го обикаляше и му се радваше.
Усещаше като мине по-улицата, всички се отдръпваха и шушукаха зад гърба му:
- А бе, Тоя краста ли има, що не си седи дома, ще ни изпозарази.
- Не, чума ще е, усещате ли как мирише.Или трябва да го махнем, или отидоха децата.
- Проказа е, каква рана само. Замина си селото без време.
На тези хора беше казвал Добро Утро. Даваше своя хляб. На голите събличаше ризата си. На слабите винаги помагаше!
За една вечер" светъ се обърна"!
Или са били такива. Знаят да приемат но не кое е да дават!
Да усещат със сърцето!
Прибра си двете книги и като се мръкна си тръгна, болен от мъка. Не раната, душата му пулсираше. Не искаше да пречи никому!
На сутринта никой не усети и не забеляза че го няма.Само кучето виеше като на умряло.
Мина време. В един изоставен двор се появи извор, минерален. Пратиха проба, лекуваше рани-не зараставащи.Разчу се и започнаха да прииждат хора.
Изведнъж от някъде се появи бял мрамор."Невидим"човек помагаше и се изгради чешма с надпис:
"Преди да измиеш раната от тялото си, погледни дали няма някоя в теб!"
Цялото село стоеше в очакване.Виден човек ще идва в това забутано село да открива "чудото". Спря черна кола. Излезе мъж със белег на челото, но никой не го погледна. Всички с наведени глави се бяха строили като за Господ.
Като стигна човека до чешмата и протегна ръка едно старо куче излезе от някъде.С последни сили успя да се изправи и сложи лапи върху него. После бавно се свлече в краката му и издъхна!

...