сряда, 17 февруари 2010 г.

Празно ми е..........

Не харесвам некролозите. Не желая да се прощавам със никого! Ми така си пише, или подобно. Тези нещица са накачулени по всички спирки. Спирам се и гледам, няма да си затварям очите я. Уж излизам нанякъде за хубаво, а то какво? Починал, починал....няма да броя.
Ето тука колегата Мишо на двадесет и шест. Няма, беше! Пръснахме се в кризата. Чу се бил спасител на морето. За една Коледа го изпратихме.
До него нареден Николайчо, съученика на малкия син. Споменах за катастрофата в един пост.По- важно е балът. Спомних си, той най-високия от всички почти два метра.
До тях пет годишно дете, не го познавам. Но като видях пет и настръхнах.
Тънки са нишките на живота и никой не знае кога ще се скъсат. Но аз не желая да виждам кога са прекъснати, да имам време да заравям надълбоко това къде ми тежи!
Покрай всичкото си спомних и за една колежка, само на двадесет и три. Но нали мюсюлманите не си лепят близките на хартии бях позабравила.

Не обичам некролозите. Когато ги видя ми става празно. Не знам защо!

...

5 коментара:

  1. Не искам да ти е празно, ... но понякога имаме нужда за малко да потъжим ...
    Знам, че когато се покаже слънцето, все пак ще се усмихнеш.
    Цунки!

    ОтговорИзтриване
  2. Аз знам,но не мога да ти помогна,защото и на мене ми става празно...

    ОтговорИзтриване
  3. Човек вижда това, което иска да види.

    ОтговорИзтриване
  4. Тъжно настроение. Аз почти не обръщам внимание на некролозите, но когато видиш познато лице, усещането е тежко. Нека да не мислим за това.Днес си е днес.

    ОтговорИзтриване