Да докосна

Очите ти
тежат от умора
ще ги отворя
колко са тъмни
моретата пълни
приличат на тях
качих се на лодката
дълбоко се люшкаше
и се пречупи
сбърках пътя си
къде е посоката
потънах
във свят непознат
светни ми
не че в тъмното
няма да мога
аз те усещам
да се лутам
не искам
желая да пусна
което си стискам.
Дори да се сблъскам
със заключена порта
ще влезна при тебе
на сън
без никакъв
звън
да разгледам това
което не виждам
ще приема
твоето черно петно
и ще кажа довиждане.
Преди да изляза
ще ти погаля косите
да полегнат
по леко
да им е меко
на моята длан
колко са рошави
от някакъв дневен
угнетен, страховит
ураган.
Ако дъхът ми усети
че страните
са топли, горещи
ще стане студен
приема топлото
в мен
но станат ли ледени
пламък вълшебен
дава своята сила
дори да загасне
ще стана шушулка
от лед
после дъхът
ще пристъпи
напред
да погледне още веднъж
ще се усмихне навътре
и си ляга във мен
тъмната ръж.
Но усетил
в последният миг
на своите сънища
изтръпнал
той пак поглъща
със въздух
своите друмища
оставя
по устните твои
своя повей
забравен
беше дал всичко
останал бе празен
някак си друг
по бавен
се връща
сякаш бе ходил
във бащина къща
намерил за малко
своя дом
защото си ляга
щастлив, усмирен
вярвайки, ще види
очите ти
ще вземе
капка от тях
ще я сложи
във мен
дори и на сън
може наяве
НЯКОЙ ДЕН!

...