Уморих се

От чакане!
Поглеждам вратата и тя не чува като мен. Затворена, никой не чука. Нали както всеки път не вярвам, хващам бравата. Скръц, скръц....
От кога не е отваряна, недокосвана! А пътят навън за насам е празен. Уж вчера го метох. Нищо че някой минава след мен и го омазва. И пак сядам но гледам отсреща за някой, да влезе без тежест от смазване.
Само призраци се промушват през ключалката и свалят портрети пожелтели от времето. Накъсват ги, палят със клечка кибрит и ги бутат в краката ми.
Все още се плашат. Идвам във себе си но се унасям и се люлея от някъде до обратно. Стигам високо и тъкмо да падна, усещам стъпки и чакам. Някой във този момент да почука!

..