Закъсняла

Къде беше когато те търсих?
Припознавах те толкова пъти. Дали не прибързвах или не бърках, все в твоето. Исках те, но се разпилях. Загубих от твоите двойници. И къде е смисъла от чакането? Тъкмо си мислех че нататък ще подбутвам сивите си картини и ще си преглеждам негативите, и ти дойде. Дали съм се подготвяла? Явно не съм, малко така си примрях. После се раждах и сега отначало. Края не се вижда. Прохождам, пълзя или се изправям. Откривам неща които съм имала, но само по-смисъл. Ти ме караш да събирам нещо което извира, после да раздавам на капки по-някакви линии. Идват като пареща рана или лек за болка. Да гълтам и да опитвам.
А, кажи ми? Сама ли ще гоня това? Ще си го задържа, като попия бързия ритъм. Чува са като ехо самотно, но минава през теб и се разплита. Или може би ще се издигне, когато стигне нечия тупкаща скала.
Нямаш такава нагласа за отговор.
Тебе бях те отписала в едно мижаво съществуване. Сега щом си помислила че при мен ти е смисъла, ще почакам. А кога и къде ще се разстилаш и аз ще раздавам, ти ще намериш мига. Когато дойде. Малка болка е чакането нали, след закъснялото идване. И май не мислиш да бягаш. Искаш и да се разбираме, дори понякога да ме грабваш и хвърляш в своите ритми.
Ами, ще те задържа. Нали си моята, чакана, пареща и закъсняла гостенка. Вече трайно се настаняваш. И сега какво...