Белези

Тя е крепост. Ако поиска може да допусне някой да погледне, но само до някъде.
Отвън се опитват по всякакъв начин с набези. Понякога слаби, но може и силни. Е оставят тук, там драскотини и опити за нараняване.
От такива, които се мислят, че са всичкото и най- важното. И заради това някой е длъжен да позабрави за себе си, а тях по-навътре с перце да погали. И не щеш, ли свикват. Разхвърлят се навсякъде и търсят съчувствие за измислени рани. Ако не стане се мислят за повече и започват да заповядват. И ако за миг отсреща дойдат на себе си и днес по случайност нямат внимание. Започват да се усещат, сякаш губят собственост, предмет или е мръднала сянката. И някак започват да хвърлят кал и камъни. Когато се уморят се зареждат с безразличие. Така галят своята същност.
Но тя е крепост, Душата!
Може отвън да хвърлят, палят и газят. Но вътре остава. Отвънка са белезите като някакъв мръсен стаж, който тя ще забравя. И когато наново започнат да обикалят, се опитва да усети. Кого да допусне да погледне навътре? Да поглади старите белези преди да види нещо. Да не открива нови рани. Тя душата с друго се храни!