Срещу съдбата

Кой те начерта. Казва, че тука ми е мястото и точно този път да избера. И някак да е подписано, че не трябва да се бяга от това.
Глупости.
Не те признавам съдба. Не може да вляза днес и да не кажа. - какво правя в лепкавата кал. И да не искам да изляза. Да измия натрупаното днешно и някак да помисля и за утре, макар и малко да е грешно.
Когато се събудя да не се препъвам в поредната изпикана локва, а да я заобиколя. Или най- добре да видя кой е свършил тая мръсотия.
Някак си да преминавам по друг път, не начертан. Когато знам, че в този ще потъна и може да не ме издърпат. Защото някаква си там съдба ме завъртява като пумпал.
Да се захвана за сламката която съм открила и съм направила минималното усилие. Ще обвинявам себе си ако се счупи, а не някакви разнасящи се линии.
Защо да тръгвам да я търся и да гледам дали пише нещо или е празна.
Може да седна аз да я напиша, да рисувам. Или по добре да тръгна ....
Да потърся нещо за което живота ще бъде в някакъв не измислен смисъл.