Да метна с ръка и да кажа. - иди си. Мислех, че става. Ще ми бъде по-лесно без нея. Ама, че мисъл. Сякаш беше прашинка, която да чукна с два пръста от ръба на яката.
И прозорец отварях, сякаш бяха наникнали куп перушини. Да отива и да кацне на друго място. Пак с моите сбъркани мисли си мислех, че може ей така като пролетна птичка. Тук е студено и да отлита, да свива гнездо на по- топло.
Като лягах и казвах. - да я няма тук. Но напук някак си вилнееше в съня и си създаваше друг свят. А сутринта скромна и тиха, пак с мен. Май не можах да я изместя. Между тъмното и утрото се настаняваше като у дома си, много по будна от мен.
Беше толкова слаба и нежна, не можах да и откажа а и не беше трудно. Когато порасна, какво?! Не успях някак нито да я приема, нито да я изгоня. И сега, всеки ден е излишък или пък много. Само аз знам, как е! А и тя си е повече кротка, когато взема да и надраскам няколко реда. Казва, че я възпявам. Много възвишена дума, не разбирам от къде я намери. Даже не знам от къде дойде, тя. Но иска да остане и се бори с мене за своето място. И аз доста губя. Сега аз слушам и е тихо пред буря. Някак за по лесно пак драскам думи, за Нея.
*Изображението е с лиценз Public Domain
Няма коментари:
Публикуване на коментар