Истина

Въртя се по стълбите.
И някак си слисана, все не достигам моята истина.
На всяка площадка витае, сложна и замотана загадка.
Влизам в пъзел с поредният възел, с малки ръчички развързвам.
А той по моряшки е стегнат юнашки, вместо да се развързва плете и навързва.
А там пълнежи от дупки с дири, с гърмежи. Излизат от ритъм или в присядане в кът малък и китен.
Когато успея да стъпя нагоре си мисля, днес ще вилнея.
Разбирам си грешката, мисълта ми е била някак си в смешката.
Препятствия разни, зад тях образи мазни.
Това е моето начало, което слага спирачка, и не мисли ни миг за закачка. Впило се някак и продължило нататък да изкарва всичко без блясък.
Някак излизат всички заровени черни. Изхвърлят оттатък остатъци цветни, останали верни.
На всяка площадка го гоня и ритам и се уча пак да прелитам. И пак продължавам по стълба нагоре, все търся си взора в простора.
Търся своята истина! Да я гушна и скрия или да се отвори по пътя ми, нарисувана и малко нереалена. И някак с ръце да изтрия и със сърце покрия и да направя своята пътека идеалена.