Когато имах много време, се чудех как да го разделям. Нали затова изгрява слънцето, човек да се раздава. Без да иска да го оценяват.
Но не е честно да редят твоите секунди а своите да крият. Да ти разпределят часовете като товарен влак, който отива нещо да изхвърля.
Усещам, че времето не стига. Искам да съм при него и да постигам. Не достигнах оборотите, когато имах в повече. Сега не знам ако се съкращава, ракета ли ще ставам. Да си намествам не моето, разбира се. Не, че ще угодя на всеки поотделно. Но вече ми отмина времето да се състезавам със себе си.
На мен ми трябва малко. Не искам някой да окачествява моето си време. И в него да натъкмяват едни условия, постъпки и задачи. Поставени в план. Не в моят, аз си нямам. Просто не остава време. И аз като техен неудачник се научих да им изпълнявам точките. Когато ми е малко времето и текат линии на оцеляване, коя ми е задачата? Себе си на стрела и по мишените. И каквото остане.
Дори и някой да забележи, вчера имах време. Днес може да го нямам. Играя си игри с него и губя днес. За утре не знам, то си тече и продължава. Не мога да го спра. Само мога да сменя пейзажите, и някак пак да продължа.
*Изображението е с лиценз Public Domain
Няма коментари:
Публикуване на коментар