четвъртък, 24 февруари 2011 г.

Петнайсет минути от моя живот и на една непозната

Животът е една нишка на която никой не е видял началото, защото е бил твърде малък. А края го знаем, но не ни се говори за него.
Всички се намираме някъде по нея и никой няма ни най- малка представа кога ще е ...
Днес излизах по центъра и не искам да си изтърквам думите с поредното, поледица е няма никъде пясък.
Както си вървях и изведнъж почти в краката ми падна жена. Просто за секунди лицето и залепна за тротоара. Няма да казвам какво видях и да описвам детайли. Бърза помощ беше адекватна, за десет минути с буркан.
Аз си гушках жената и ми беше, някак. Сега си спомних, че всички ни разминаваха като извънземни.
Пита ме за името ми. Не сметнах, че е важно. Но си смотолевих малкото, все пак знам как се казвам и какво правя.
Сетих се за нишката. Ако изтънее надявам се да се справя сама, но и също така ако стане нещо да се намери поне един.

9 коментара:

  1. Това за хората е така. Повечето сякаш бягат и в такива мигове проличава човешкото и кой колко го има.

    ОтговорИзтриване
  2. Май станаха много нечовеците.

    ОтговорИзтриване
  3. Това за 10 минути с буркан в Добрич звучи ужасно.
    Жената ясно, за нея ще се погрижат. А ти как си? Че то когато си САМА в такъв момент си е страшно.

    ОтговорИзтриване
  4. Ами 10 е супер за Добрич. Ами бивам сега се усещам де.

    ОтговорИзтриване
  5. Не мисля,че сме толкова безчувствени...просто в момента са били наоколо такива...но има и други-вярвам го!

    ОтговорИзтриване