До дъно

Изпих я!
На дъното видях себе си да рина горчилка.
Къде беше останала сладостта?
Как беше отлетяла, като вятър?
А толкова натрупано неусетно, къде е било?
Някъде скрито от надеждата за по - добро утре. Може би две бучки кристален е имало там, но съм го сдъвкала и не ми е стигнало. Сега рина тиня.
Все пак отдолу има чисто. Не първокласен асфалт по който на спринт да изкачвам стълба. Или гладки и разноцветни плочки, които да ме водят към пиедестали. Показва се моята почва на която бих могла да стъпя здраво, да садя моето цвете, да валят мокри искри и да мирише на мене си. И най - вече може да не рина накрая. На дъното ще имам оня кристал, който се топи.
Утре пак ще пия, до дъното...