Сянката

- Стани от пода с гордо вдигната глава.
- Аз съм сянка, знаеш. Дори по перилата легнала хвърча.
- А слънце да ти подаря ли, от днешния прозорец?
- Ох, не става. Зрънце ще стоя в нечии крака.
- В светлината си така различна.
- Някои се стряскат, не от мен разбира се. От страховете си безлични.
- А защо си нямаш цвят, размер, разстояние и точно време?
- Виж сега, във всеки вътре съм наредена на купчинки и цветове. А това тук е малко отражение от което всеки иска да избяга, като от поражение.
- И вътре пак ли тъй лежиш по плочки, камъни и бодлива тел.
- О не! Вътре ме редят като принцеса, независимо дали съм черна сива или ослепително червена. На трон съм. Когато се покажа, все искат да ме пробягат и да ме тъпчат.
- Къде е твоят дом, вътре или в пепелявия боклук.
- Тук можеш да ме видиш леко пропълзяла или голяма като планински буен страх. Черна като адски камък.
Но нейде там у всеки е любовта, омразата, домът ми и моят грях.
- Как се казваш, знаеш ли? Можеш ли да чувстваш? Най вече смях...
- Имам име и всичко мога любопитке, хи, хи, хи. Нали съм твойта сянка, а ти се правиш не знам и не разбрах.