Уж на диалог с Музата

- Днес, викам Музо дива дан се разписваме. Аааа..колкот и да си красива.
- Ама ти какво? отказваш моя кеф. Аз съм ти седеф.
- Като почнеш и веч сме се олели кат едно море.
- То е мръсно. А ти не ме сравнявай с дере.
- Добре де, безбройни сме като звезди. И някой хич биля не му се и брои.
- Това са глупости нали. Аз си ходя из твоите стобори, няма небето да съборя.
- Ама виж де. Трай си малко. Ще ни омразят с нашите писания.
- К'во ми дреме. Мен ме не знаят. Я вееее, ти за нас ли пишеш или за данъкмания.
- Ами иди да поспиш, да станеш по- красива.
- Не ме харесваш, ааааа.
- Харесвам те, но си горда, дива, бодлива и игрива. А аз се уморих.
- Хих х х х их , бабичка ли стана щом с мен и писания се хвана.
- Не беееееееее.
- Що ми дрънкаш глупости от сутринта, сал когато нещо си редя.
- Мисля, че прекаляваш.
- Нали т'ва мислите ги давам аз. Къде накъдрено, на бучки и ти ги наброяваш. Ако искам и на час. Ти надрасквай там каквото си излиза, ако ще да е без риза.
- А дали ще го четат и толкоз често през носа ще им излиза.
- А разбрах. Ти мен искаш да пръждосаш за да си в крак.
- Не бе исках само малко намаление.
- А бе ти си луда. Утре може нищо да не ти изтърся и да ме молиш за едничко позволение. Десет дена ще ме гледаш в очите с някаква си мъка и накрая АЗ ще съм каръка. А някои нямат и това, крадат от нас. А тя забучала в тъмното да спре за малко моя глас