Легенда за Пролетта

По някое си време, някъде по света, когато върлувала почти само зима а пролетта и лятото не били още намислени имало едно село. И то като времето си, било черно, злобно и неприветливо. Никой не излизал от къщата си, не само заради студа. Всеки се страхувал от съседа си. Да не го окраде, измами или просто копира това което е направил.
Всеки в това село се смятал за уникален. Затова, всички си опасвали къщите с по триста синджира. А прозорците така били опушени, че вътре не можело да влезе и малката мижава светлина на болното слънце. Само от време на време се показвало нечие око с част от лицето за да види все пак дали някой от селото не приближава отвън.
Не се знаело вече кой, кой е, защото всички били еднакви. Жълти и болни. Недокоснати от слънчевата топлина и добротата.
Веднъж в селото пристигнало младо, но бездомно момиче. Всички надничали тихомълком като крадци откраднали съкровище. Но никой не отворил. То чукало на всички врати една, по една. Било с дрехи на дупки. А навън студът бил по страшен от всякога.
Когато се съмнало никой не могъл да стане от кревата си. Всички лежали изтръпнали и берели душа. То и небето не приличало на утро. Слънцето не било оранжево, а сиво.
И така три дена се свивали в болка. И когато си помислили, че въздуха им свършва, решили все пак да разбият катинарите. Но вече нямали сила. Който успял да излезе, започнал да пада от студ. Защо даже кръвта му отказвала да го топли.
Накрая няколко човека лазейки в замръзнала и изтръпнала земя, намерили трупа на момичето. Какво било учудването им, като усетили, че тялото и е топло. Свили се до нея и заплакали.
В този момент тялото изчезнало и към небето се извило чудно същество в цветове. Слънцето изненадано показало лека топлина и сивият цвят станал огнен.
Докато неколцината оцелели се усетят вече нямало студ и вятър. Въздухът ухаел на едно приятно очакване. А там където лежало момичето цъфнали цветя. Чисто бели и невинни.,красиви ...
Нарекли това чудо Пролет. И решили да бъдат малко по-добри, за да я запазят!