Златният дъжд

Ще я хареса бе, как няма да я хареса така. Нищо, че вече пет години я гледаше кат борсук.

А ма к'во и липсва, ааа. Има три къщи, вила и два магазина. Нал той ги управлява сега.

И Мерцедес, черен. За него лично. Сватбен подарък.И пръстен с ейййй такъв топаз. 

А гардероба му е оная стая, отсреща. Може да се преоблича по три пъти на ден.

Не може да го разбере. Всеки ден застава пред огледало да види какво и липсва. Ходи и се променя няколко пъти. Но погледа му си остана същия. Като недохранен и не допил. Сякаш е болнав.

Тайно покани на гости познат лекар на вечеря, да не е болен нещо. Че как ще го води тя. И без това не дава и дума да му каже. Нищо му няма,каза. Но с времето стана изпит и желтакав. 

Не беше оня изгарящ мъж, когото видя. Не разбра, какво го топи.

Тя си е златно момиче, може и още да направи.

Днес пак ще излезе и ще опита наново да промени нещо по себе си. Може би този път ще успее. Нищо, че заваля дъжд и колата и е развалена. Ще си извика такси.

Направи две крачки навън и плъзна ръка напред да усети силата на водата.  Слезе по стълбата и със замах се настани в таксито.

- Господине, ще карате ли вече? Господине, лошо ли ви е?

Шофьорът се беше отпуснал опулено назад.  Само ъкаше като сочеше огледалото. Тогава се видя и обърна поглед към себе си. Златиста кожа. Леко блестящи нокти. Дългата и коса приличаше на куп светулки. Слезе като насън от таксито. Влезе в къщата и както си беше обута и облечена седна на канапето. Така я и завари мъжът и вечерта.

- Ще ме вземеш ли, рече тя. Вече наистина съм златно момиче.

- Така ли не се досети, че ти липсва само любов. Нищо друго.