"За теб Кръстник"

Никой  не знаеше кога се появи Петличю в имението на Дон Кануто. Един ден кога се бе разхождал по пристанището лично да надзирава, го видя схлюпен в един ъгъл. Има няма  беше на две, три години.

Приличаше на тях, вървше като тях и долу, горе като за един парцалак.

Като казахме парцалак, дрехите му не бяха тукашни. Само един стар човек рече, че това са дрехи от далечния изток.

Ха сега. Нашенски вид , далечен изток и до там му стигна мисълта.

Кръсти го Петличю на любимия си петел, който никога не закла и си умря от старост.

И що бешееее.

Като го намери и оно тръгна подире му щото му даде хляб и горната си дреха. На един тъмен завой,  както се беше заблял Дон Кануто, някой изскочи отзад с нож. А той докато се усети тая замръзнала топка скочи на сянката, натисна нещо на врата му и той падна.

Още от тогава, някак си му падна на сърце. А всички казваха, че той няма такова.

А не приказваше, никога. Не задаваше въпроси. Не искаше нищо, дори да умира. Кога му дадат тогава яде.

Дон Кануто беше най- страшния, но в джоба си винаги имаше нещо завито, за Петличю.

Можеше днес да избие цяло село, а на връщане да му издялка играчка.

И от тогава минаха двадесетина години. Дона остаря, но все още държеше меча и страха  на околията.

А Петличю, хем хубав и наперен хем як като лъв.

Забравихме да споменем, че само Петличю влизаше в стаята на дона, приготвяше храната му, носеше я. Правеше всичко каквото се прави за едни дрехи и заключваше след като почисти. 

И винаги беше до него, без да проговори.

Една сутрин вляза и усети нещо. Приближи се до леглото . Бялата коса и белите дрехи бяха станали еднакви.

И все пак го разви, опипа го беше изстинал. 

Извади от някакъв смачкан джоб писмо, сложи го на гърдите му и заплака.

- Еххххх Татееее.

Някой почука и той набързо го скри.

За няколко дена , дори още преди да бъде погребан се нароиха куп роднини. Незнайно откъде.

И като всеки край събраха се всички, гледащи като гладни вълци.

А Петлючо седеше чак до вратата и чувстваше, че делят душата му.

Чакането се проточи,. Имаше хистерии. Имаше предположения. Имаше дори закани и тъкмо да започне масов бой дойде адвоката с куп полицаи, за всеки случай.

Всички застанаха в ступор сякаш Господ ще слиза от небето.

- Аз ( залата потрепери) Дон Кануто и наричан още Кръстник завещавам. 

Някой припадна.

Забравих бе бях да паля некво село. В пълно съзнание съм  и помня  как се казвам и КОЛКО ми е голяма родата.

Затова аз завещавам всичко....

Залата потрепери от трепетите на стоте милиарда долара.

Завещавам всичко на  Петличю.

Половина си удряха шамари, Другите се възмущаваха неприлично. Трети тръгнаха към съда. Дами взеха на мига да го наобикалят,

Изведнъж някой скочи на гърбът му с кама в ръка.

Петличю се обърна, удари го рязко по сънната артерия и той падна.

- Кой си ти бе, един слуга, Това беше единствения му син.

- Не е бил, защото Дон Кануто имаше брак само с майка ми, която почина в Китай.

Всички се вцепениха а той извади онова смачкано писмо.

Не усети кога всички служители бяха коленичели и сложили ръка на сърцето си.

"За теб Кръстник"