вторник, 6 ноември 2012 г.

Самотна епопея

Много трудно осъзнавам,
самотата си.
Край мен човеците  са полози,
на признаци предмети и игли.
Гладни егота на празният си образ,
Нима не си се борила?
Скача контешкия еснаф.
Не личи ли?
Не пазят спомени.
Ни снимки на усмихнат миг,
Един поне.
Тази, която аз си бях!
А сега врата хлопна.
Не!
Люшка се на четиридесет и шест.
Душата луда-пак да почна.
Е накъде?!
Нима ще съм човека и за другите.
Както в мен и като оная лудата.
Но тя се умори.
Да си задържа  вечната позиция.
И какво сега?
От толкова борби
 и тук    и там
                ( в нас)  ( в обществото.)
Какво събрах?
Болести в торбичка (  е май чувал).
Играят си и се подхилват тихо.
А в къщи маймуната с нета е на ти.
Преди  да мерне поглед.Е де,  миг.
И почват немите игри.

И днес другата  зашътка.
Да пишем вика, съмна и слънцето изкука.
За отминало, жалко лято.
Без тен, без опит и без разум.
И и там песъчинки в джоба

За една студена есен, в която веч не сея
Дори самотният ми дъх да не е отнесен

За любовта не ми остана  сричка.
Искам с устни ( не клавиетура)  да обичам.
Изписах буквите за нея
Не чух обичам те( от когото искам)!
Сега не пея!

Много трудно осъзнавам,
самотата  си.
От нарисуваните отрази.
От сенките с красотата си.
От немите пазачи с колоси.
От отминалото време с играта си.
От вчерашния изгрев с петата си.
От кошмарна тишина с главата си.
От деня без хора, а усмивки в нещата си.
От любовта прикрита в скромнотата си
Стои на моя праг и се топи.
Завърнала се пак от бяг

Умирам ,казва.
Не жали!
Любовта не е игри,
Не е оная от пазара.
Нито розааа от приказката стара
Знам, че ще боли.
И не вярвай на онова сърце.
Като нарича, мри, мри, мри
Знам, де знам. Пак ще си самичка,
Ма не си падам по свещичка,
 локви и разни там за смърт.
И шшшшит тихо, мърдам си нещата.
Не ми ли вярваш.
Не
Тогава продължавай си  борбата.
Не за кого,как и за кои.
Ние двете нал сме си добри

Нали приритваше с крак.
Къде е тоз юнак а твойта дума блага?

А ти някъде във самота
набързо в спора вдигна тук глава.
Ето пак не си самичка.
Тиии, тука дремеш.
То тупка, сричка ,сричка

Много трудно осъзнаван самотата....

Добре разбрах, За някои си куче,
За други спомагателен предмет.
За трети, страничката скучна
В пияни букви и н'кв луд куплет.
А забрави свойта пушка стара.
Твоя кльощав, но и дух не победим
Ееее, има белези от тогава и оногав.
А и казваше, тиии не повторим

Ще станем трима нали???

Много трудно осъзнавам самотата си..

Боже ти си луда.
С дух за трима захвърлила в калта
Остави човеците,любима
Все тях намираш и търсиш си тъга.
Нима ти хлопат по вратите, 
кога кошмарът те люлей
Нима не бучкат с иглите
Кога си първа, а радостта  искри сей.
Дори и любовта забрави,
когато си  петно на цъфналия мак.
Любовта е тъжна скъпа.
Наистина умира.
Дай свойте жертви, уважения и страст,
Тя живот, не огнен  паст

Много трудно осъзнаван самотата си

Погледни в теб.
Не си още в краката си.







пп  Най- трудното нещо написано от мен от както имам блог. Ще помоля четящите да се въздържат от каквито и да е било коментари ( дори у фейса). Камо ли на съжаление
За мен блога е буферна зона. а не място за литературен анализ. Това се отнася само за този пост

Няма коментари:

Публикуване на коментар