Като замръкне

Надвечер

като замръкне слънцето.

Не си ли се замислял?

След днешните ти  напъни

на ужким на борби.

Живота сякаш няма работа.

И ей така печата  глупости.

Такива са нали!

Ти и и и...

Зареден с гумите.

Все него търкаш, 

та си нямаш работа.

Ми все бодили.

То да речеш едничка розичка.

Или треволяче някакво.

А то петна, камънаци и глупци.

Те  цапат.

И ти с тях глупак.

Пак вадиш гумата.

А щеше да го взимаш на майтап.

Щеше да  цапнеш, там някъде усмивката.

А тях нали, така беше?

Забравила за вчера под завивката.

Надвечер като замръкне слънцето.

Гумите свършили.

Годините същото.

А пръстите посягат да потърсят роза.

Но и тях ги няма.

Заместили са гумата, грозната.

Сега окървавени, сбръчкани и стари.

Сънуват!

Купища от рози.

Всеки миг някой върху тях да разтовари.