Едно време, когато още не съществували хора и света бил мирен и тих. Вървял си почти по един същи път, без някакви заплахи от мръсен и мазен дъжд и изгарящо слънце.
Тогава нямало и студ и сезони. Било някакво специално равноденствие.
Точно тогава дърветата нямали листа. Голи, голенички.
Затова пък всяко било с различен цвят. Клоните му с различна големина и форма. Е имало и да цъфтят. Но сегашните нямат спомени за плодове.
Тогава, те дърветата можели да общуват помежду си на някакъв свой език. И затова всяка сутрин щом изгрее слънцето започвали.
Забравих да кажа, че всяка нощ можели да променят цвета си.
Та какво започвали всяка сутрин? Да си почесват суетата.
- Видите ли мееее?- казало едно. Толкова съм пъстро и на спирали. На всяка спирала вдлъбнатина. И сега всички птички при мен.
- Хайде бе. - рекло другото. Аз съм толкова червено и такива чатали имам, чеее. От твоите вдлъбнатини нищо не тава. А с цвета си ще стресираш малките.
- Божееее, какви сте грозни. - казало трето. Аз имам цвета на слънцето и доста хралупи. Така, че птичките при мен.
Само едно малко дръвче всеки ден си оставало зелено и си мълчало.
- А бе изтърсак. Пак си с този гаден, бодлив и набит цвят. Ще ни изкараш очите всеки ден. Нарочно го правиш. Ма ние ще те избутаме от тука.
Но както се знае при спорещи, групировка не става. Дръвчето си останало такова. Те продължили да почесват суетата си и въобще не усетили наближаващия враг, защото хиляди години нямали такъв. Но на всяко нещо има край, щом има начало.
Наближавал студа и вятъра. Те не го познавали, а били голи, голенички.
Сега дошъл редът да се разбере кой, колко е умен и да си измисли дрехи -листа, за да се запазят от студа.
Първото рекло.
- Аз ще си сложа големи и пъстри и те така ще ми завият клоните, че никой няма да ги докосне.
Другото рекло.
- Аз ще си сложа назъбени и червени и те ще отблъснат студа и вятъра.
Трето рекло.
- Моите ще са кръгли с цвета на слънцето и тия врагове няма да имат власт.
Сега вече дребосъка се обадил.
- Значи и в голяма беда, пак ще си останете дърти, суетни идиоти.
Аз ще си сложа иглички. При студ, не може да се свит и замръзне. А при вятър няма да има съпротивление и ще си останат върху мен.
И тъй като по големите въобще не разбрали какво е казал изтърсака, започнали да се хилят в истеричен смях на глупостта му. Мислели, че с тия игли ще умре за секунди.
Точно в това време вятъра и студа връхлетял върху тях.
От тогава, още през есента всички дървета с пъстри и жълти листа остават голи заради глупостта си. А елхичката и нейните братовчеди са вечно зелени и стърчат без страх.
А природата за наказание спряла общуването помежду им.
Обаче те пак напук. Все още едно расте по високо от друго, за да задуши някое. Да не му видят листата. Да не вземат да станат на игли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар