четвъртък, 7 март 2013 г.

Всички

Снощи, с неприсъщия си за мен характер гледах драма. По телевизора. 
Няма да си дрънкаме сега, кой гледа телевизия и какво гледа или не.
Става въпрос за един филм, там. Не знам защо се  загледах.
Общо цяло, става въпрос за едно момче с мечти на художник, Другите няма да ги казвам.
Момчето беше бедно. Сестра му, която го гледа избяга и то остана с нейния уж приятел. 
Между другото както си скицираше, морското дъно го хвана избягал затворник. Мошеник и убиец на голям мафиоз. Заплаши го и то му донесе нужните клещи за махането на веригите.
Освен това му донесе и някакви хапчета, нещо за пиене и сандвич. По негова си воля.
Та като порасна, дойде адвокат. Каза му, че е дошъл да му сбъдне мечтите. И трябва да отиде в Ню Йорк за да открие изложба на свои рисунки. Накрая се разбра, че същия този убиец след като  бяга за втори път,  е организирал всичко. Закупил е всички негови картини от първата му изложба, за да му създаде име и пак е оставил парите за него.
Днес се запитах. Дали наистина филмите са твърде, като на филм?!
Оная вечер един мъж тръгнал да търси пари за сираци по вратите. Я истина, я лъжа, че са  за сираци. И ако са за. До къде са допрели. 
Дали въобще има някой да му пука, ей така от сърце. Не на думи и  у мрежата. Или дори на протеста където не се знае кой какво иска и за кого го иска.
Щото покрай мен, всеки се се затворил зад вратата си.  А на протеста, всеки говори за своята сметка,  своя кръг и своите неща.
Някак няма нищо общо, което да съедини масовите провиквания. Накрая всичко  ще се  забучи в глуха линия, защото всеки мисли за себе си или малката си общност.
А би трябвало да започне  някъде от там, като оня затворник. Не е казано да си продаде всичко.
Човек, който се обърне назад и не е помогнал на непознат без корист, не знам  сега ще преобразува ли нещо.
А може би сметката е друга?

Ние се славим, като изобретатели, като добри, мирни. Но хич не ми се ще да чета световната, криминална хроника в  тая чест.
Ще ми се с очите си тука, в моя блок, в моя град да видя повечко добро. Да поизчезват решетките от вратите. И клошарите също.  
Моя град се слави и с доста изчезнали хора от години. Дано не се повтаря. 
Бих искала на тези избори да няма някакви знамена из махалата, че пак ще ядем гореща попара и ще викаме.
И всеки да не дава гласа си не само в мрежата, в протеста или за пари. А по съвест и съзнание. За нещо по-добро, не само за своята сметка по фиш.
Като сме много, става. Но зависи какво, кога,как и къде.
В България важните неща би трябвало да започват от парламента. От всичките ония дребни закони и наредби, които трябва да се намислят за доброто на хората. 
А те, от своя страна би трябвало да си помислят, че не живеят в затворен кръг. Своя!
Не само оня малък брой богати хора, които аз простичко и културно ще нарека егоисти.
Всички!

Няма коментари:

Публикуване на коментар