Цветът на времето

Липсва ми цветът на времето.

На истинско, на буйно, огън и вода.
Сега в монитора като бунак, извеяна.
Попивам призраци и се опулвам на цветя.
Какво като съм на панелка вдигната.
Нали земята на метри ме следи.
Вървя по нея, а край мен неистински.
През мен минават с поглед- празноти.
А в нета, всичките са в настроение.
Дали над тях фуния е била?
Дали показват своите забвения.
Не знам, в нета цветен е света.
Липсва ми цветът на времето.
Вкусът на кръв, при удар в някой ръб.
Усмивка чужда, ударила в семето.
А то в земята и цъфнало след дъжд.