Мач на горската поляна, и гледай само ква измяна

Сутринта слънцето изпече.
На горската поляна, чуден мач.
Не за двама.
На вратата Мечо.
Като се разпери.
Няма и камъчка, де  да се намери.
Нападател Лиса.
Тя със поглед всеки ще си слиса.
И да няма гол.
Ще изкара дискриминация.
На силния, тука пол.
И на съдията ще се изплези.
Без картон.
Нищо, че там  е седнал Лъвчо.
На своя трон.
В защита Зайо си подскача.
Няма де да мине ни топка.
Освен Змийка да се провлачи.
Като крило.
Да метне там на Лиса.
Ма тя се слиса.
Защото загърмя.
Небето замръчня.
Ахаааа да падне.
Ей там на горската поляна.
Вятъра издуха си вратата.
А пороят игрището.
Навсякъде в храстите се виждаха очичики.
И шепоти.
Къде сте всички и и и?
И в този ред на тъмнина, вода и черно.
Слънчо пак изгря.
Тук си е горската поляна. Верно!
Отук, от там муцуни и ушета.
Опашки настръхнали.
Изцапани крачета.
Дори змията облещена, наднича.
Царчето лъвчо, с едно око наднича.
Над дънера мечешко ухо.
А тази мокра, рижа. Ще е на Лиса.
Мръсна. Не за добро.
Хубаво, че нощ притига.
От мрънкане, гората ще надига.
А  Зайо, ужким куржлия.
Къде сте бе страхливци?
Той и косъм не повдига.
Накрая от нямяй, накъде.
Щом месечинката дойде.
Всички се исухлиха на пръсти.
Гледаха небето, да не се задръсти.
И шепнешком, кат някои крадци.
С викаха.
До утре. Щом слънце в небето зазори