Круиз

От  преди малко си пукам кафето. Аз не, че съм спряла да се наливам кат стар наркоманин с кофеин.

Че то кво ми остана де. Децата пораснаха.  Нямам държава. Нямам услуги. Здравна помощ. сегиз, тогиз. Работа ич.

Една панелка и пет, шест пехлванина, които не са на самообслужване. И тва ако мий кефа!

Та за кафето. 

Лили у Фейса. Чак от чужбина ни праща. Усетих му дъха. И хоп при тенджеркатаа. Не сте забрайли нали. Микрото и вълните са майната си, и без у нас.

Само дето не  си сложих тенджерката до мен и с едно маркученце, И после глей заря в къщи. Околните или ще празнуват Нова година по танганайски. Или ще  се скрият. 

Най-вероятно ще е второто :D. Но си налях в чаша.

Малко, ненормално голяма. Но все пак чаша  :).

Пия си аз и зяпам баира из фейса и тва онова на не знам на къде си. Без да гледам чашата, естествено.Изведнъж бутам с лявата ръка, нея я няма. 

Сина до мен има кафе. Котката да е пропила?! Свекървата да е проходила?! Извънземни да ми дегустират кофеиновата отровица?! Да съм го ритнала с крак, че ги въскекерчвам.

Бе, възможности. И лекооо поглеждам, наляво. Де да бързам.

Няма да умиргам. Няма да гоня норма на глътките. Е па в тенджерката и в гавнката с резервно кафе, имааа.

Вратът ми остана извит, като новите видове  мини - бамбуци дето се продават в цветарските магазини. 

Чашата я нямаше. А от мястото и, водеше път. Аз на гледане не вярвам, никогаш. И това не е кафян път, а истински. На това отгоре, беше леко опесачен. Водеше към пристанище. А на него един голям кораб.

Аз вече седях на една пейка с два чисто бели куфара с колелца. От ония модерните. И чаках да ме повикат.

Може  и да нямаше и секунди.

-Мадам,бихте ли се качили. Корабът ще отплава всеки момент. 

Отсреща ме гледаха най-сините очи, които бях виждала.  Морякът или както се казва там, въобще не ме остави да отговоря. Грабна куфарите ми, и аз като някое пинчарче подтичвах след него. 

След десет минутно сноване по коридори и завои, стигнахме до врата. И на нея моето име.

Не щото съм важна личност, сигур ха ха ха. Като се загубя из кораба, да питам за табелата. Все някой ще я е виждал.

Бутнах белосаните куфари и седнах ни в клин ни в ръкав. Ма нали вече съм тука. Глей и карта има. Не на Българи бееее. На кораба. За мамуни като мен.

Шегичка. Сигурно има за всички.

На тва синьото пише басейн. И то, на български видите ли. Въобще не си падам клаустрофобик. 

Не знам тия белите дали съм ги нареждала аз, но бански трябва да има. И шапка, че и очила даже.

Халосах са с  всички атрибути и право към басейна.  Не знаете, ма аз има две минус по ориентиране. И затова и закъснях да ви се пообясня тукa. Пък и вие тъй държите да чуете, де се губя  :D  Та нищо не е станало в историята на произшествията, де. Няма сакатлъци. Поне до тука.

Заех един шезлонг, като муй редът. И не ми дреми  за леко пухкавата ми фигура. Щот кат  мен  дунапренчета колкот щеш. Наоколо. Пък и аз си завих очите да си подремна. От вълнение.

- Мадам, искате ли кафе? А нещо друго?

Още едни сини очи ме гледах отсреща. 

Както бях одрямана, взех си кафето и го изпих на един дъх. Не помня, горещо ли беше. И дали имаше захар или нямаше. 

Само, очи!