неделя, 26 май 2013 г.

Круиз

От  преди малко си пукам кафето. Аз не, че съм спряла да се наливам кат стар наркоманин с кофеин.
Че то кво ми остана де. Децата пораснаха.  Нямам държава. Нямам услуги. Здравна помощ. сегиз, тогиз. Работа ич.
Една панелка и пет, шест пехлванина, които не са на самообслужване. И тва ако мий кефа!
Та за кафето. 
Лили у Фейса. Чак от чужбина ни праща. Усетих му дъха. И хоп при тенджеркатаа. Не сте забрайли нали. Микрото и вълните са майната си, и без у нас.
Само дето не  си сложих тенджерката до мен и с едно маркученце, И после глей заря в къщи. Околните или ще празнуват Нова година по танганайски. Или ще  се скрият. 
Най-вероятно ще е второто :D. Но си налях в чаша.
Малко, ненормално голяма. Но все пак чаша  :).
Пия си аз и зяпам баира из фейса и тва онова на не знам на къде си. Без да гледам чашата, естествено.Изведнъж бутам с лявата ръка, нея я няма. 
Сина до мен има кафе. Котката да е пропила?! Свекървата да е проходила?! Извънземни да ми дегустират кофеиновата отровица?! Да съм го ритнала с крак, че ги въскекерчвам.
Бе, възможности. И лекооо поглеждам, наляво. Де да бързам.
Няма да умиргам. Няма да гоня норма на глътките. Е па в тенджерката и в гавнката с резервно кафе, имааа.
Вратът ми остана извит, като новите видове  мини - бамбуци дето се продават в цветарските магазини. 
Чашата я нямаше. А от мястото и, водеше път. Аз на гледане не вярвам, никогаш. И това не е кафян път, а истински. На това отгоре, беше леко опесачен. Водеше към пристанище. А на него един голям кораб.
Аз вече седях на една пейка с два чисто бели куфара с колелца. От ония модерните. И чаках да ме повикат.
Може  и да нямаше и секунди.
-Мадам,бихте ли се качили. Корабът ще отплава всеки момент. 
Отсреща ме гледаха най-сините очи, които бях виждала.  Морякът или както се казва там, въобще не ме остави да отговоря. Грабна куфарите ми, и аз като някое пинчарче подтичвах след него. 
След десет минутно сноване по коридори и завои, стигнахме до врата. И на нея моето име.
Не щото съм важна личност, сигур ха ха ха. Като се загубя из кораба, да питам за табелата. Все някой ще я е виждал.
Бутнах белосаните куфари и седнах ни в клин ни в ръкав. Ма нали вече съм тука. Глей и карта има. Не на Българи бееее. На кораба. За мамуни като мен.
Шегичка. Сигурно има за всички.
На тва синьото пише басейн. И то, на български видите ли. Въобще не си падам клаустрофобик. 
Не знам тия белите дали съм ги нареждала аз, но бански трябва да има. И шапка, че и очила даже.
Халосах са с  всички атрибути и право към басейна.  Не знаете, ма аз има две минус по ориентиране. И затова и закъснях да ви се пообясня тукa. Пък и вие тъй държите да чуете, де се губя  :D  Та нищо не е станало в историята на произшествията, де. Няма сакатлъци. Поне до тука.
Заех един шезлонг, като муй редът. И не ми дреми  за леко пухкавата ми фигура. Щот кат  мен  дунапренчета колкот щеш. Наоколо. Пък и аз си завих очите да си подремна. От вълнение.
- Мадам, искате ли кафе? А нещо друго?
Още едни сини очи ме гледах отсреща. 
Както бях одрямана, взех си кафето и го изпих на един дъх. Не помня, горещо ли беше. И дали имаше захар или нямаше. 
Само, очи!

Няма коментари:

Публикуване на коментар