Малко на дердже

Усещам, че писането в блога започва да губи смисъл.

Аз винаги мога да намеря за какво. Дори в мен да бият сто камбани, сто болки или сто кучета да ме дърпат настрани. Никой не знае,  дори и  аз. Как ти идват писания.

Аз дори не мога да се нарека писател или поет.

А може би тез неща тука мязат. Я на разкази. Я на стиховее.

Дълбоко съм  В отгласене, че съм най- добрата, Че съм по- добра. Бе драскам.

Но  усещам, все едно наяве, как отбягват блога като чумав. 

Някои надути балони си се носят в небесата на имената си, титлите си, образованието си и своите постижения. 

Не сами разбира се. Все някой им е помогнал с нещо. Особено трибуна.

Не вярвам някой пишещ нещо си да не иска, да му се видят нещата. Ма не става така

Тука, в тази държава всичко е на принцип. Е, почти всичко. На бате, свако, родата, приятел, който плати. Или вече да е с име.

Аз нямам име. Е ее, по лична карта, де. Имам.

Усеща, че вече омръзвам. Тва всеки ден боб. Може да е вкусен, ма не е пържола.

А като си представя, че почнах да пиша, за да общувам.   Да кажа нещо си. И може би, да отговори някой.

Като погледна блога назад. Все едно е  тинейджър. Всичко джаста, праста. Ма и коментари.

Така, че оправданието, няма време, ццц.

Ма и аз го почнах малко ей така. По лични причини. Хич не знаех, че ще ми избие в писанията, които бях закопала в майната си. 

Някой да не си помисли, има чудо. Аз пиша от малка. Някъде към пети клас.

Сега като съм се развихрила. Малко :D И разбирам дереджето, се надявам огънят ми  да не угасне.

Дори да нямам образование. Нищо, че съм била овчарка. Нищо, че никой няма да знае за мен.

Нищи, че в къщи само малкия ме слуша, да му чета.

Че се харесва Пратчет. Че у дома (в държавата ) се публикуват глупостиии. Щоот така и онака. И никога няма да има български бестселър. Дори това да не съм аз. Дори да е шякой шивач, седнал случайно да пише. Ма Дядо Господ му е дал Дарба.

Нищи, че се цитират велики мисли и се смучакт като бонбонки.

Дано да им е сладък живота. С чужди неща и свои глупости.

А като погледна назад и видя българската класика. Взема нещо сега. Па се хващам за главата!

А това тука (дето драскам в блога) е само запълване на време. Не бестселъри.И разни, велики мисли.

И накрая искам да благодаря лично на Фроги, която безкористно чете всичко тука.

Та било то дори и някакви си така наречени стихове ( и други глупости).

Бллагодаря!

пп Е па кой е казал, че тоз блог някога няма  да умре!  Мислите са си мои. А хората са свободни!