Сбъркания клас

Влезе учителката. Метър и двайсе, най много. С карирана къса рокля, завършваща на плисета. Нищо особено. Освен, че..

Всички се  свиха на чиновете на които едвам се събираха, като двугърби камили. Така бяха забили носовете си напред, че щяха да издълбаят дупки като с острилки.

- Боже, провикна се пискливо учителката  с високия си алт. 

Колко пъти да ви казвам. Имате си достатъчно артрити, шипове и дископатии, че да ми се свивате на осем. И без това ще изпитам всички. Вашите часове са неограничени по време.

Кой ще е пръв. Не опирайте чела на чиновете, моля!

- Артър! Прочете ли приказка за лека нощ на малкия? Не си. Половината. А една трета. Две изречения поне да заспи. Тъкмо си хванал, книгата казваш.

Може, Може. Сега прочети ей тази приказка сто пъти и ще бъдеш свободен да отидеш при него.

- Бети ти.  Глуха ли си?! Не. А а а, качвала си снимките си във Фейсбук. Че колко бяха? У вас още се чува. - Мамо искам да ти кажа нещо.

Може би трябва да те лиша от компютъра за месец, два. Но ще ме обвиниш в терор. Учителски.

Но затова пък може да напишеш статус във Фейсбук. 'Аз забравих детето си' . И да ти се съберат сто човека да питат. Къде!

-Бен, Бееен. Какво правиш в момента? Я я я таблет в час. И гледаш мач. Както в къщи.

Ти си тежък случай. Дори не трябва да си тук. Даже не трябва да имаш "къщи".

- О Пресли. За какво плачеш този път?  За нов парфюм. А къде е детето ти Пресли! В стаята. Коя стая? На коя къща?

- Картър, слез от прозореца. Все пак Вики трябва да има баща. А и първия етаж е доста нисък, нали.

Добре ученици.  Ето го звънеца. Домашното е. Кой съм аз?!