Нощният ездач

Черната сянка, бавно  летеше по улицата и оглеждаше къщите. Те като уплашени пилци се снижиха до земята и станаха наравно с пепелта. Забиха комини. А прозорците им тежко издрънча.

В тъмнината не се видя, дали остана стрък от тежестта. Но тая мисъл бе прекъсната от сянката.

Тя извади от под пелерината си гега и започна да надига всяка къща. Една, по една.

Оглеждаше вратата и тръшкаше обратно.

Под голямата пушилка след нея, никакво ох. Всички от страх стискаха камъни,  тухли и керемиди. До пепел и болка.

Две къщи  свити в една малка уличка си шушнеха

- Дали ще стихне до нас!   Аз нямам какво да и дам. Вече идва. Миналия месец взе стопанката. Сега стопанина е досущ като нея. А може би е дошла за него, а?

- Не знам, скъпа. У мен има само малки деца. Страх ме е! После ще залинея. Никакъв ремонт няма да ме спаси.

- У  мене па самотник се моли за нея. Всеки ден. Всеки час. И всяка минута.

Обади се една нето къща, нето колиба.

Но тя все го прескача. Подиграва му се.

- Аз пустея вече десет години. Никой не ме иска. Бях за младоженци. А тяя ги прибра на сватбата, проклетницата. И сега, прокълната съм била.

Изведнъж настана тишина. 

Сянката почука на една къща. Никой не и отвори в тоя късен час.И тя влезна.

На леглото  млада жена. А лицето. Като луната, когато угасва. 

Стаята набрала паяжини и прах, поне с два, три месеца. Тъкмо навреме идва.

Две еднакви капки  скочиха веднага. Децата и. 

Нямаше страх и сълзи.

Учуди се на тия две прашинки от тая келява земя. 

Наведе се над жената и пошепна.

- Дойдох за душата ти! 

Не видя, кога се намери в ъгъла. А пред полу-трупа , ония дребните.

Изправи се и извади косата, за трима.

Врата се отвори. Кон и ездач. Големи колкото стаята. Почти.

Ездача само извади сабята и дойде утрото.

На живота!