сряда, 20 ноември 2013 г.

Нощният ездач

Черната сянка, бавно  летеше по улицата и оглеждаше къщите. Те като уплашени пилци се снижиха до земята и станаха наравно с пепелта. Забиха комини. А прозорците им тежко издрънча.
В тъмнината не се видя, дали остана стрък от тежестта. Но тая мисъл бе прекъсната от сянката.
Тя извади от под пелерината си гега и започна да надига всяка къща. Една, по една.
Оглеждаше вратата и тръшкаше обратно.
Под голямата пушилка след нея, никакво ох. Всички от страх стискаха камъни,  тухли и керемиди. До пепел и болка.
Две къщи  свити в една малка уличка си шушнеха
- Дали ще стихне до нас!   Аз нямам какво да и дам. Вече идва. Миналия месец взе стопанката. Сега стопанина е досущ като нея. А може би е дошла за него, а?
- Не знам, скъпа. У мен има само малки деца. Страх ме е! После ще залинея. Никакъв ремонт няма да ме спаси.
- У  мене па самотник се моли за нея. Всеки ден. Всеки час. И всяка минута.
Обади се една нето къща, нето колиба.
Но тя все го прескача. Подиграва му се.
- Аз пустея вече десет години. Никой не ме иска. Бях за младоженци. А тяя ги прибра на сватбата, проклетницата. И сега, прокълната съм била.
Изведнъж настана тишина. 
Сянката почука на една къща. Никой не и отвори в тоя късен час.И тя влезна.
На леглото  млада жена. А лицето. Като луната, когато угасва. 
Стаята набрала паяжини и прах, поне с два, три месеца. Тъкмо навреме идва.
Две еднакви капки  скочиха веднага. Децата и. 
Нямаше страх и сълзи.
Учуди се на тия две прашинки от тая келява земя. 
Наведе се над жената и пошепна.
- Дойдох за душата ти! 
Не видя, кога се намери в ъгъла. А пред полу-трупа , ония дребните.
Изправи се и извади косата, за трима.
Врата се отвори. Кон и ездач. Големи колкото стаята. Почти.
Ездача само извади сабята и дойде утрото.
На живота!

Няма коментари:

Публикуване на коментар