понеделник, 10 февруари 2014 г.

Гората на сърцата

Едно време. Просто ей така. Хората нямали сърца.
Раждали се така. И никой не знаел защо. 
Всеки бил бездушен, безпринципен, безчувствен, безотговорен. И мнооого без. До оня момент в който трябвало да отиде до гората на сърцата.
Да!
Никой не знаел кога е неговия момент да тръгне. Пътя по който ще върви.
Защото, никой не знаел и гората къде се намира.
Нали нищо не чувствали и за това им идвало от вътре изведнъж. И така, по някое време се връщал по някой изцяло променен.
И тъй като вече имал сърце не обръщал внимание на тези, които нямали. 
Виждали ли сте сянка. Или просто черно бяла фигура. Която всеки момент сякаш ще умре.
Или обратно.  Някой грамаден силует, който гледа злобно и жестоко.
Техният момент на сърце не бил дошъл още. А тези, които имали усещали нещо като съпричастие и милост.
Така си вървяло всичко в един синхронност и кръговрат.
Докато един човек тръгнал за сърце.
Забравих да кажа.
В гората.  Имало една поляна. Някъде там. И като пристигне поредния, намира само едно сърце. Предназначено за него. 
Та отишъл..Стигнал..Спрял се.. И се огледал.
На поляната имало само едно малко, мижаво сърце.
Не се знае, как една сянка без сърце може да разсъждава. Но явно може.
Та си помислил, че това дребно нещо. Не е за грамаден силует, като него.
И не го взел.
Върнал се при другите и започнал да се преструва на сърцат.
Минало някакво време. Набелязал си човек от женски пол. Да не се различава от другите.
Нооо, тя казала.
- Не! Ти нямаш сърце.
И без да има това нещо почуствал страх. 
Не, че ще загуби фалшивите цветове които събрал. Фалшивите усмивки, които има на склад.
Фалшивите милувки, които фучаха като зимна виелица
Уплаши се от самотата. Беше сам със сянката и фалша си. И беше остарял неусетно.
Тръгна да търси гората на сърцата. 
Момента ооодавна му беше изтекъл. Но след дълго лутане, все пак откри полянката.
Тя винаги беше вечно зелена.
Започна да лази да си търси сърцето. Намери го станало на прах в кръгче колкото нокът.
И видите ли. Този човек без сърце, заплака.
Неусетно от петънцето се изви храст и разцъфна алено червена роза. Човекът леко я побутна за  да усети сърцето си и се убоде. Една капка кръв падна върху розата и тя заблестя.
Никой не знае дали този човек се завърна, или остана със сърцето си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар